Църквата в с. Кунино е построена върху основите на стара култова църква и е разрушавана три пъти през периода на османското владичество. Будният народностен дух се оказва значително по-силен и устойчив срещу чуждите посегателства. Селището Кунино води началото си още от времето на Първото и Второто българско царство. Неизменно присъства в данъчните регистри като войнишко село и от наличните документи е известно, че заселването на мюсюлмани в него е било забранено. Очевидно силата на местните войнишки семейства е надделяла и в началото на XVII век местната църква „Св.Николай” е била отново въздигната върху основите на старопрестолния храм. Изграден е в типичния за времето си стил като като еднокорабна и нискосводеста църква, покрита с каменни плочи. Според проф.Васил Метев, „църквата е уникална! Тя е връстница, а може да се окаже и по-стара от култовата Боянска църква край София, която е обект на ЮНЕСКО”. В края на XVIII век, тя е изографисана от тревненския зограф Петко Даскалов. Тенденцията да се променят пропорциите на човешкото тяло за сметка на увеличението на образа на главата е била нещо характерно за майсторите на четката от т.н. Тревненска художествена школа.Това се улавя от пръв поглед и цели да внуши небесната сила чрез оттенъка на рисунките, потапяйки образите във формата на яркото слънце с разливащи се лъчи. Тази рисувателна техника е застъпена при изографисването на 12-те икони, съставна част от вътрешното пространствено оформление на светата обител. С пълна сила впечатляват образите на Св.Теодор Стратилат, Св.Троица, Св.Димитър, Св.Георги, Св.Екатерина и Св.Меркурий, Възкресение Христово, Преображение Господне, Посичането на Йоан Предтеча, Успение Богородично и Разпятие Христово. Църковните анали старателно пазят имената на първите църковни свещенослужители след 1750 г. - поп Христо, 1791 г. - поп Мильо, 1799 г. - Христо Христов , 1831 г. - Крачун Кацилски, 1869 г . - Кузман Томов. По волята на тогавашните обстоятелства службите на всички тях са извършвани на гръцки език. Всичко това е резултат от загубената политическа и духовна самостоятелност по време на петвековното османско иго. Минавайки под диоцеза на Цариградската патриаршия в българските земи се установява процес на гърчеене. През X век. старобългарският език прониква в Русия и търпи влияние от руския език, а произведенията на Йоан Екзарх, Черноризец Храбър и Климент Охридски, масово се разпространяват. Взаимното влияние и взаимодействие на двете славянски култури раждат „Първата славянска библия”, първите богослужебни книги на църковнославянски език. След настоятелните пет прошения на врачани и изпратеното \представителство до Цариград, бил ръкоположен и първия българин за Врачански епископ в лицето на Софроний Врачански. Именно след неговата намеса в тясно единодействие с местните свещеници - Крачун и Христо, в с.Кунино било открито през 1801 г. първото в северозападна България килийно училище, което е и сред първите в страната. Несъмнено това влияе дейно и върху духовното израстване и обособяването на българската народна идентичност. Пряко участие в тези възрожденски процеси играе и врачанският първенец Димитраки Хаджитошев, който през 20-те. г. на XIX век изгражда чифлик край с.Кунино на два етажа с кули и ковашки работилници, преработва нелегално залежите от желязна руда, извличайки метал, а от него изливал в нарочни калъпи куршуми за целите на бъдещата революция. Това достига до ушите на турския султан, който през 1827 г. организирал неговото посичане чрез Видинския ваалия. Първият, който внася радикална промяна в църквата в Кунино е Марко Крачунов Поповски, който е завършил в Тетевен вероучение на църковнославянски език, а когато бил ръкоположен за свещеник в църквата в с.Кунино се оженил за внучката на поп Мильо и унищожил всичките църковни книги на гръцки език. Нещо повече, той дейно участвал в изграждането на местния революционен комитет в с.Кунино, с което си спечелил прозвището „Войводата”. Трайна диря в местната църква оставя след 1926 г. отец Николай Мефитишев от Горна Оряховица, завършил за свещеник в Бачковския манастир, митарствал като четник в близката нам Македония заедно с Пейо Яворов, а сетне участвал и като активист от железничарската стачка през 1920 г. Самият той преподава вероучение, едновременно с това председателства и селското читалище. През 1945 г. е осъден от Народния съд, а църквата е злополучно затворена. През 1996 г.започва постепенното възстановяване на светата обител, с волните дарения на местните жители. Днес събирайки старателно късче по късче историята на своя духовен храм, местните жители се надяват църквата им да върне своя предишен статут и да бъде обявена за паметник на културата.
АВТОР: Красимир Григоров, зав. отдел „Възраждане”, РИМ – Враца
