Продължаваме да ви представяме славните футболисти на врачанския Ботев. Този път дойде ред на един от най-харесваните от публиката биткаджии от славната генерация от 80-те и 90-те години на миналия век Юлиян Емилов-Яшко. Роден е на 18 март 1961 г. и прави първите си стъпки в играта в Бяла Слатина, но стига до висините, благодарение на всеотдайната си игра в средата на терена. Той е част от „Зелената гвардия“, в която влизат играчи с над 150 мача в елита с Ботев. Яшко е обличал 188 пъти екипа на врачани, успял е и да се разпише 13 пъти, макар че неговата работа основна е била да пречи на противника да бележи. Той е част от генерацията, на която малко не достига да вземе бронзовите медали през 1985 г. и повтори успеха от сезон 1970-1971 г.
Георги Александров
Юлиян Емилов, познат на врачанските футболни запалянковци като Яшко, е едно от ярките имена от историята на врачанския Ботев. В същото време Яшко е човекът, който продължава да стряска насън играчи като Божидар Искренов-Гибона и Христо Стоичков, които неведнъж е опазвал да не се разпишат във врачатата на врачани. Той е „кучето-пазач“ на голаджиите на противника, но въпреки това си харесва ролята и не се срамува. 57-годишният дефанзивен полузащитник и днес поддържа добри отношения с онези, които е пазил на терена, защото с тях остава приятел завинаги.
Горчивина задавя Яшко, когато трябва да говори за настоящето си. Той се грижи за поддръжката на стадион Чавдар в Бяла Слатина. „Имам 4 внуци – по две момичета и две момчета на сина и дъщерята. Радвам им се, гледам ги... но в Бяла Слатина – това село, което направих известно, никой не ме зачита. За Ботев /Враца/ да не говорим“, допълва тъжната част от ежедневието си Яшко. Съдбата била много жестока с него – починали най-близките му, синът, който бил по-голям талант от него, не успял да стане футболист. Надеждата му е във внуците. Но иначе и сега е готов да облече екипа, както го направи преди дни за Торпедо /Борован/, с чийто екип вкара гол във Врачанската „Б“ футболна група!
Яшко започва да пише историята си в Ботев в края на 1980 г., когато е привлечен от Добромир Жечев. „Благодарен ще му бъда цял живот на този човек. Изиграхме няколко контроли между Чавдар и Ботев, преди той да ме хареса и привлече във Враца. Петър Каменов, който тогава му беше помощник, ми каза, че трябва да вляза в казармата – в поделението в Роман, където само ще се водя войник, а ще живея и играя футбол в Ботев, спомня си Яшко. Следват златни 10-11 години, в които той е страшилището за офанзивните футболисти на противника. Тръгва си малко преди отборът да изпадне от елита след 26-годишно непрекъснато присъствие сред най-добрите. „Тръгнах си, защото взеха да гонят старите футболисти като мен, а на тяхно място да идват незнайни момчета, които не бяха от Враца и региона. Тръгна си старши-треньорът Янко Гелов, след което си тръгнах и аз. Дойде да ме разубеждава Милен Горанов, който го наследи. Но не можа, аз бях сигурен, че отборът е тръгнал да изпада от А“ група. И познах,“ допълва Юлиян Емилов. Спомня си, че е гледал тъжно мача на Ботев и ЦСКА във Враца. „Преди това отидох в хотела да ги видя. Илия Вълов вече беше преминал в ЦСКА, а Стоичков се чудеше защо съм напуснал. Но не се върнах – аз съм си такъв: кажа ли нещо, няма връщане назад. Кажа ли нещо, казано е“, отсича Яшко. Твърди, че не само е бил съотборник с прекрасни футболисти, но е играл срещу едни от най-големите в българския футбол – Пламен Гетов, Божидар Искренов, Петко Петков, Михаил Вълчев...
Дебютира като резерва срещу Миньор в Перник, където Ботев печели с 3:1. „Емил Василев /кметът на село Паволче – б.а./ и Сашо Ангелов – два пъти вкараха за победата. След мача старши-треньорът Добромир Жечев ми каза, че ако продължавам да играя толкова силно, ще стана титуляр. А след седмица иде мач с ЦСКА. Събра ни той на лагер на „Хъшовете“ и вечерта преди мача ме обявява в състава. Леле, майко мила! Трябва да пазя Спас Джевизов... Вечерта преди мача сме си легнали в една стая с невероятния футболист на Ботев Сашо Ангелов. Аз пъшкам, въртя се в леглото. Викам му, че ще ида да кажа на треньора, че не ми е добре, а той едва ме удържа. Наистина ме присви корема, като разбрах, че ще играя срещу онези, които до вчера съм гледал по телевизията!“, спомня си Яшко. Но никога няма да забрави колегиалното отношение на съотборниците си, когато за първи път влязъл в съблекалнята. Успокоявали го него, новобранецът, който бил влязъл с войнишките дрехи. Подали му ръка и всичко тръгнало добре. „Прав е Стоичков, когато казва, че всичките си успехи дължи на своите колеги. Без добри футболисти не става добър отбор. Аз попаднах и на качествени колеги, а и срещу мен имаше доста силни играчи“, спомня си Яшко.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ
