Мечта?! Съдба?! А, не, не, мечта си е, и то-НАЙ-ГОЛЯМАТА... Три месеца непрестанно чакане, гледане в облаците, три месеца мечтаех... Мечтаех за невъзможното, за неосъществимото, ставах, лягах, ядях с една мечта... А тя пък - толкова недостижима, гледаха ме с учудване, но не с приятно, а със странно учудване, когато заговорех за нея. Ами разбира се, кой ще гледа с доверие на срамежливото момиче с вечно наведена глава, което мечтаеше за...ТЕАТЪР...
Дойде септември, почти никой не знаеше за моите размисли, е как ще знаят, то дори в главата ми звучеше крайно невероятно. Вечно мълчаливата, потънала в своите мисли, необичащата да греши, стана 9-ти клас. Нещо в нея напираше в последните три месеца, тя вече не харесваше тази зона на комфорт, не харесваше мълчаливостта си. Мислите за театъра я откъсваха от тихото и монотонно нейно ежедневие. Вече беше решена, само търсеше мястото на промяната...
Театрално студио към училището? Преди няколко месеца - пълен абсурд, а сега - едно от най-хубавите неща, които бях чувала напоследък, дори за миг не се поколебах. Записах се... добре, първата ми изява беше след месец - четец на откъс от приказка! Чудесно! Нямахме много репетиции, но се получи, първа моя победа на сцената! Взехме, че се събрахме доста хора, започнахме с госпожата да мислим за нещо по-мащабно, нещо повече от откъсче на приказка. След кратко разискване, екипът реши - „Малкият принц” ще е големият подвиг на малкото студио! Всички бяха повече от доволни! След кратка почивка следваше да започнем работа, присъединихме още хора към екипа! Аз избрах - Малкия принц, така го усетих, и така, след известно време, всеки имаше персонаж за изпълнение! Очакванията ми за мигновен ефект от репетиции бързо се попариха, леле... като се сетя колко скучен излизаше този малък мой принц... Дълго време го мислех, ядосвах се, плаках..., но работният процес ме въвлече, нещата започнаха да се получават, започнах да намирам приятели в нашия екип, всеки се интересуваше от героя си също като мен. Седмица преди голямата дата - 13 март - почти на шега, намерихме професионален актьор за една от ролите. Какво по-хубаво от това актьор да ти помага в играта и в моя случай да играя рамо до рамо с него?! Представлението, представлението ли? Нещо вълшебно! След два месеца репетиции вече играех на сцената с нови приятели! Всички играхме с високо вдигната глава, доволни от тези два месеца, пълни със смях, сълзи и накрая огромно количество радост!!!
След това е ясно..., амбицирани, ние продължихме с пълни сили! Представление след представление, малки пиески една след друга и пак сълзи, и пак много смях, и пак много радост. Аплодисменти, поклони, похвални думи... Минали сме през какво ли не... И пак с уморени, но доволни лица приемаме с радост всяка хубава дума и продължаваме напред пак и пак, и пак... Привлякохме много хора към този вид изкуство, привлякохме и много завистливи погледи по наш адрес, защото показваме, че с труд и желание всичко се постига!
Ех, сега почти две години по-късно вече съм щастлива, щастлива, че ви открих! Главата ми вече не е вечно наведена, вече споделям повече, вече мечтая без всякакви ограничения!
Мили приятели и мой най-любим екип, благодаря ви за всяка секунда, в която сме били заедно, и за тази, в които ще бъдем заедно! За всяка подадена ръка, за всяка моя избърсана сълза! Всеки, без да осъзнава, ми е дал толкова много радост! И знам, че вече всеки има и много други интереси, но моля ви не забравяйте за малкото ни студио, чакат ни още много подвизи на сцената! А на вас, госпожо Лилова, благодаря за всеки шанс, за всяка секунда търпение, която сте ми дали, и за всяка следваща отсега нататък! И дори когато ние си тръгнем, продължавайте да "отваряте" очите на още много деца за това изкуство!
Благодаря за всичко, което се случи, и за всичко, което ще се случи! Обичам ви всичките! „ЕДИН ЗА ВСИЧКИ И ВСИЧКИ ЗА ЕДИН”!!!
*Есето на Елица Маринова от Х"а" клас на СУ "Козма Тричков" във Враца е публикувано във в. "Конкурент", на страница "Култура"
