За това предание нямам претенции да съм първи, който знае за него и който го разказва, но особено за младите би било интересно.Единственото, от което се ръководя е да стане достояние чрез вестник „Конкурент” до по – голям кръг читатели от Северозапада.
Особено красиво е Челеби бърдо вечер, гледано откъм Пънака, когато неговите лилави чертози се изразяват на кървавия заник, а върхът му Орлов камък се издига и оглежда в чистите и бистри води на начеващата от тука река Цибрица.Тогава на тъмния му фон изпъква красивата фасада на новото училище, на по – високите къщи и тополи, а всичко друго тъне в една гъста зеленина.По безброй пътеки откъм реката за селото се прибират стройни ята гъски, патици, стада овце и говеда, групи трудолюбиви хора.
Но защо „Челеби Бърдо”? Повече от 140 г.,свободна България, а това бърдо носи турско име. Откъде иде то? И не само Челеби бърдо, а и „Османските орници” – местността около ветеринарната лечебница, където се е правило хорото едно време, а сега тази местност е застроена, „Арнаутския дол” с неговия студен „Арнаутски кладенец”,”Влашко поле”-седловината между Челеби бърдо и Широка планина.
Отличилият се със своите жестокости над българското население, което помагало на русите в първата Руско – турска война 1828 -1829г. Челеби Осман бей получил от султана званието „спахия” и правото да притежава земя заедно с раята, която да му я обработва.Войната завършила с победа на русите, но надеждата на българите за свобода пак се попарила, а турците станали още по – зли и отмъстителни.
Челеби Осман бей избягал далече от мястото, дето е вършил зулумите си и намерил незаета от другите спахии земя тук.Привлекла го красивата панорама на Широка планина, чистия въздух, тишината и спокойствието.
Преди това време малкото ми родно село Смоляновци се е изграждало първоначално около 1520г. не на днешното място, а е било в местността Цера – Градището.Първите заселници,в тези първи години на турското робство, били тетевяни и угърчинци, към които се присъединили и разбягалите се от кървавите кърджалийски зверства местно население,пръснато по колиби из прикритите места на гъстогористата планина.
Издигнали на бея малък хубав сарай с много одаи и миндерлъци.Насреща бил конакът.Заживял си щастливо той с най –младата от петте си жени – Садифе, с верния си телохранител Ибро Черкезина, със слугата на Садифе – евнуха Селим и арнаутина Фихри, който бил албанец, на когото била зачислена кобилата на бея, и други жени – прислужнички и пастири. Хубава била Садифе – висока, черноока, белолика.Хубав бил и Черкезина, но най- хубава била кобилата на бея – арабска порода, купена за 500 златни лири заедно с кончето на Одринския пазар, на която направили още по – хубав яхър.Сутрин и вечер беят отивал в яхъра да види нахранена ли е добре, потупвал я по лъскавия и гръб, давал ѝ крупа захар и не можел да и се нарадва.
Беят бил станал кротък и мъдър човек, прехвърлил вече шестдесетте.Усмирил се и успокоил местното население, което покорно заработило немногото му имоти които той често обикалял с любимата си кобила. В свободното си време ловувал над селото, а кобилата му пасяла по орниците край селото.И оттук бърдото станало „Челеби” , а орниците„Османски”. Долът, където арнаутинът Фихри поел кобилата и пиел студена вода от кладенеца – „Арнаутски дол”,а кладенеца „Арнаутски кладенец”.Седловината над тях, между Челеби бърдо и Широка планина, на която се били заселили няколко семейства каракачани, които отглеждали много овце за държавата, остава и до днес под името „Влашко поле”.
Живял си спокойно беят.Послушни били хората му.мирно си работило населението, но само една мъка имал на сърцето си, - че не може все още рожба от Садифе да си има.Омръзнала му тя.Хората открито шушукали и му се смеели, а той започнал бързо да се гневи и да я нахоква. Понесъл се слух, че ще я прогони и че се заглеждал в дъщерята на чорбаджи Йонко кехая.
Разбрала това Садифе, натъжила се.Чувствала, че без дете няма да се застои дълго при бея, често се затваряла по одаите и скрито плачела.
Веднъж беят заминал по работа при мюдюрина на Берковската нахия, а оттам щял да отиде към старото си гнездо, където бил харемът му с четирите жени и седемте деца. На мръкване, когато Садифе се наканила да затвори кепенците на прозорците, съгледала на двора Ибро, който гледал в нея.Дълго се гледали двамата, докато Садифе се усмихнала и му кимнала с пръст да се приближи.поразгледала насам – натам и му прошепнала нещо.Замряло сърцето на Черкезина.
По късно Селим евнуха признал пред бея за станалото в отсъствието на бея.Минало се време от около месец и бея се върнал, а евнуха, който се е клел пред алаха за вярност и за да запази блаженството на оня свят, издал тайната пред бея.Разбеснял се бея. Станало му черно пред очите, а на Садифе – още по – черен животът.
Една нощ евнухът дочул:
-Кажи кучко, мърсува ли черкезинът?Кажи или ще ти отрежа главата! – гневно разпитвал беят.
-Господарю, нека алах ме съди.Грях имам, но заради тебе го направих. Ти все искаше дете, а сили нямаше за това.И аз реших ….Сега ще имаме дете.Кой го знае от де е, но очите ти ще бъдат отворени, ти ще бъдеш на хвала, па ако щеш ме убий.!
Беят се втренчил в клетата си жена, стоял така дълго време, гледал простряната на пода – рошава с подпухнали очи и обляна в сълзи, сложил ножа в силяха си, па изведнъж се засмял и извикал:
-Ашколсун бе, жена! Умна си. Нека видят тия гяури, че Осман бей е ербап мъж и да си затворят устата.
Един ден чорбаджии Мончо тайно подшушнал на бея, че като ходил на Лом – паланка, там срещнал Ибро Черкезина и дълго разговарял и накрая Ибро му поръчал:”Кажи на бея, че той е искал главата ми и че скоро ще му я отнеса”.
Беят познавал налудничавия Ибро, уплашил се, взел си багажа и повече не се върнал вече.Взел си жената и малкото дете и загромолил с две талиги по пътя за Голяма Кутловица – уж отвал за байрама.
Пропаднал планът му тук да изгради джамия и извика ходжа, а селото станало господар на имотите му.От благодарност четири от най – големите фамилии в селото – Вако Вълчев,Младен Джонов, Иван Ст. Донов и Тодор Лазаров – Македонеца обявили Орлов камък на Челеби бърдо за оброчище и издигнали голям каменен кръст, който се намирал на това място до 1944г., докато иманяри счупили кръста и изровили около него да търсят имане, а въпросните фамилии постепенно се разпаднали.
*Автор: Борислав Каменов, Смоляновци
