Борислав Каменов се прочу в началото на тази година, когато медиите го превърнаха в сепаратист и човек, който иска да отцепи Северозапада от България. В поредица от статии ви разказваме що за човек е той и дали изобщо е имал намерение да отделя Видинско, Монтанско и Врачанско от родината.
През 1977 г бях на подготовка на спортната база в Белмекен. Беше навалял февруарския сняг. От края на месеца до 3 март, за 5 дни, пробягах 304 км в чест на 100-годишнината от Освобождението на Плевен. Финиширах в центъра на града. Заради министерско постановление, ме пускаха по 2 часа дневно да тренирам. По това време работех като началник на склад в Пристанище – Варна Изток. Използвах всяка свободна минута за подготовка. След нощната смяна бягах край един профилакториум в Девня, често стигах до Аладжа манастир.
На 18 юни 1978 г., в чест на 100-годишнината от рождението на Георги Димитров, пробягах разстоянието от Варна до Толбухин /сега Добрич – б.р./ и обратно, което е около 100 км.
Когато не бях на лагер в Трявна, Велинград или Вонеща вода, Великотърновско, най-често тренирах в Монтана. Имах специален маршлут: през Кошарник, Студено буче, Д-р Йосифово, Славотин, Клисурица, Винище, Горна и Долна Вереница и оставах на вилата в Парта или се прибиратх направо в града. Другият ми маршлут за бягане беше до Меляне или Помеждин.
След като дългите бягания не бяха проблем, трябваше да обърна внимание и на скоростта, като я повиша. За целта си измерих разстояние през Сулимагина ливада по посока Войници и завой към Веренишко бърто, а след това – обратно. Маршрутът беше с дължина 15 км. Поставих си като цел да пробягам по 600 км месечно, като времето за тези 15 км да не е под 4.45 мин. на километър.
Почерпих опит и от Пааво Нурми. Той е поставял рекорди на средни и дълги дистанции – от 1 500 метра до 20 км. Носител е на 9 златни медала от олимпийски игри между 1920 и 1928 г. Успехите му се дължат на систематизирания тренировъчен план, който използва. Нурми е един от първите лекоатлети, които тренират целогодишно и е пионер в бягането на интервали – редуване на бързо и бавно темпо.
В Морската градина на Врана по онова време често се провеждаха кросове по 2-3 км. Бягах с юноши и девойки, мъже и жени, с военни и работнически колективи. В рамките на един ден правех по 7-8 старта с интервал за почивка от по 3-4 минути.
Поканата да участвам в маратона на Ню Йорк дойде през лятото на 1986 г. Монтанските вестници разгласиха новината, а и тя си беше сензация. Обърнах се към Акумулаторния заво и други местни предприятия, за да ме спонсорират. Имах служебен паспорт – от онези, бежовите. Платих 45 долара за виза в посолството на САЩ в София и зачаках.
Организаторите на маратона ми изпратиха карта на маршрута – той преминаваше през Манхатън, Бронкс, Куинс, Сентрал парк... Хората се интересуваха с каква карта ще плащам – с Visa или Mastercard. Отговорих им, че ще е в кеш, защото ме беше срам да кажа, че нямам такива карти, а и как да им обяснявам беднотията?
От посолството обаче ми отказаха визата. Не ми върнаха и 45 долара. Казаха, че според тях аз съм потенциален емигрант. Показах им в колко западноевропейски държави съм бил, в колко състезания съм участвал, но се съм избягал.
Заради Барбара ли ме спряха?
В Щатите имах адреса на Барбара де Ковнер-Майер. Тя беше американска журналистка. Живее в Енчино, което се намира в покрайнините на Лос Анджелис.
Коя е г-жа Майер ли? Съпруга е на уважаван професор от Калифорнийския университет. Сблъсъкът й с нас, източноевропейците, е уникален. През 1960 г., когато Барбара е само на 18 г., посещава пленарните заседания на ООН. По същото време „фурор“ там прави Никита Хрушчов. Украинецът, който е спечелил битката за наследник на Сталин, се държи грубо и арогантно пред представителите на целия свят: буйства, крещи, вдига заплашително юрмуци. Хрушчов демонстрира, че според него ООН е безполезна говорилня, доминирана от капиталистическите страни. Неговият „спектакъл“ е на 12 октомври 1060 г., когато при отпътуването си филипинският делегат Лоренцо Сумолонг обявява СССР, че потиска народите от Източна Европа. Това предизвиква гневната реакция на Хручшов, който се втурва към дипломата. Сваля дясната си обувка и я размахва по катедрата. Репортерите на „Ню Йорк Таймс“ и на „Вашингтон Поуст“ тръбят по целия свят, че Хрушчов е решил да ползва обувката си като музикален инструмен. Настава страшна суматоха. При утихването на страстите в залата влиза да танцува група момичета, които представят френския „Кан-кан“. Сред танцьорките и Барбара. След представлението, момичетата танцуват валс, а моята позната е избрана от Хрушчов да му бъде дама.
