Владимир Зарев е един от най-талантливите съвременни български писатели. Повече от четири десетилетия романите му са своеобразен летопис на социалния и обществения живот от началото на ХХ век до наши дни. Тематичното разнообразие на неговото творчество отразява реалистично, но и проникновено аналитично, както исторически събития, така и актуални проблеми на нашата съвременност.Негови творби са превеждани в Германия, Австрия, Русия, САЩ, Чехия, Полша, Унгария, Румъния, Турция, Хърватия, Сърбия. Като главен редактор на списанието за българска и световна литература „Съвременник“, той работи за отстояване и популяризиране на българската духовност. Владимир Зарев е носител на престижни награди, сред които националната литературна награда „Иван Вазов“. През юли той беше отличен и с националната литературна награда „Елин Пелин“.
Господин Зарев, защо избрахте Враца да е един от градовете, в който да представите своето творчество?
Аз харесвам този град. Освен това Враца се намира в Северозападна България, в сърцето й, а тя я е част от мен. Моят баща е роден и израснал във Видин. Направи така, че и аз да го заобичам. Когато бях дете, с голяма болка през лятото виждах как всички мои връстници напускат града и отиват някъде при баба и дядо, на село. Само аз оставах в тази самота на лятото. Тогава разбрах, София наистина не може да бъде мой роден град, че човек трябва просто да намери своя роден град. Когато бях на 7-8 г. баща ми ме заведе във Видин и градът ме порази с общата атмосфера на някаква отминала духовност, порази ме крепостта „Баба Вида“, реката, която е различна и е същата. Както казват хората - в една и съща река човек не може да се изкъпе два пъти. Така е и с човешкия живот. Във всеки миг ние сме същите, но и различни. Нещо се е случило, нещо ни е повлякло нанякъде... Така аз намерих Видин, което даде и голям тласък на моето творчество. По същия начин харесвам и обичам и Враца, затова съм тук.
Предстои ви среща с ваши читатели не само тук, но и на други места в страната. Спомняте ли си вашата първа среща с читателите и какво ги вълнуваше тогава?
На мен ми е трудно да си представя какво точно ги е вълнувало тях, но аз ужасно се страхувах дали ще се представя добре. Това беше една среща в софийско училище, и досега го помня. Децата бяха много будни и интелигентни, а аз от желание да се представя добре, бях разсеян и това ми изигра лоша шега - не успях да докажа докрай себе си. Но това е било когато бях на 23 години, а сега съм вече на 70 години.
В едно свое интервю казвате, че словото е нещото, което може да ни вкара в правия път. Вярвате ли още в силата на думите?
Ще ви отговоря по следния начин - светът, който ни заобикаля е реален, той съществува, но се намира в някакво състояние на полусън, на някаква особена дрямка. За да бъде събуден този свят, той трябва да бъде назован, трябва да бъде посочен, да бъде разказан, а това може да стане само с помощта на словото. Словото е това, което разбужда света около нас и го превръща в смисъл, а по-сетне - в памет и в история. Да, вярвам, че словото е най-важното нещо, най-безценната възможна памет. Романът ми „Лето 1850“ е всъщност роман за блясъка и величието на словото. Преди 30 години попаднах в историческия музей на Белоградчик и останах удивен от това, че през 1850 г. в Северозападния край на България избухва въстание, което по своя героизъм, трагизъм и величие, с нищо не отстъпва на Априлското въстание, но за него всъщност не се знае нищо. Никой не знае нищо, дори и аз, признавам. Това беше загадка, която предизвиква духовност. Дълго мислих и се досетих, че това е така, защото по това време са липсвали Иван Вазов и Захари Стоянов. Въстанието не е разказано със слово и затова то не оставя ярки следи в националната ни памет, а потъва в тишината и забравата – това именно е истинското поражение на този бунт. И тогава аз измислих един герой, свещеник, който присъства на подготовката на въстанието и записва тези неща, а когато въстанието бива посечено по най-жесток и груб начин –един турски ръководител от Цариград казва: Дайте ми този, който пишеше. Отрязва двете му ръце, изтръгва му езика, изгаря ръкописа и по този начин наказва въстанието със забвение. Вярвам в силата на словото, то е това, което остава. Животът отминава, животът на всеки от нас е пределно кратък, но накрая остава словото.
В този ред на мисли, може би и отец Паисий е вярвал в силата на словото. Иначе не би направил всичко това?
Аз съм убеден в това. Отец Паисий е първият български будител, но най-важното е това, че той именно доказа, че словото може да се превърне в национална енергия, в национален подвиг и в памет. И фактически той е този, който върна паметта на българския народ и повдигна неговата свяст. Изключително важно духовно постижение е тази простичка история, която не е съвсем вярна като фактология, но тя дефакто дава смисъла на словото.
В последния си роман „Орлов мост“ силно наблягате на идеята за гражданско общество, за това, че през тези почти 28 г. то още не е съзряло да поеме нещата в свои ръце. Вярвате ли и вие в силата на гражданското общество?
Вярвам, че гражданското общество е единствената обществена сила, която може да смири и озапти тази безсъвестна и посредствена политическа класа, която доведе страната ни до това състояние, защото този преход се оказа безкраен и съвсем не проведен по най-добрия начин. Точно липсата на гражданското общество ме накара да напиша този роман. Огромното ми човешко разочарование от това, че българите отново не можаха да се сплотят и да се превърне целия народ в една обща съпротива, която наистина да озапти това некадърно управление.
А защо не успяха да го направят?
Според мен гражданското общество не успя поради три причини. Първата и основна причина е това, че това движение не успя да излъчи елит, не успя да излъчи тези 80 или 100 души, тези интелигентни, морални хора, с които бихме заменили тази политическа класа, която имаме сега. Второ -това движение нямаше обща кауза, която да поведе всички нас и да обедини целия народ. Според мен това, което най-много липсва у нас е липсата на справедливост. Не може едно общество да уважава себе си без справедливост. Тя е нещо изключително важно за съществуването ни, защото това означава, че имаме достойнство. Третата причина е, че олигархията и политическата класа платиха и отново насъскаха хората едни срещу други - червени срещи сини, добри срещу лоши, наши срещу ваши... , и разделиха пак хората. А когато има разделение на обществото, политическата класа и олигархията се чувстват най-сигурни и удобни. Затова написах този роман. Той донякъде е много тъжен, но и нашата действителност не е особено весела. Когато една от дъщерите ми го прочете, ми каза: „Татко остави жив героя!“. Но нямаше да бъде честно по отношение на самата ситуация. Затова фактически аз избрах той, моят герой, да умре – и то тогава, когато е намерил себе си, когато е намерил любовта и своето достойнство, в най-трудния и сложен момент от живота си.
Какво ви питат най-често хората по време на тези срещи, какво ги интересува?
Питат ме най-различни неща. Не отричам, че в нашия преход се случиха и много хубави неща. През тези години беше възвърната свободата на словото и на личността. Свободата е нещо безценно важно. Тя е форма на различие. Затова аз обичам да казвам, че колкото по-различен е един човек, толкова по-свободен е той. Лудият е опасно свободен, а мъртвият - абсолютно свободен. В тези години беше позволено на хората да бъдат различни, да бъдат себе си, да бъдат това, което искат те да бъдат. А това е много важно в живота на един човек. Случиха се и други хубави неща – магазините се изпълниха със стоки, но сега пък липсват средствата, за да се купят тези неща. За жалост, не може да бъде свободен един истерично беден човек, един човек, който е натикан в бита, който живее непрекъснато в ниските вибрации на този живот. Един човек, който мисли единствено как да си плати сметките и да си брои стотинките. Той не е свободен, а напротив - зависим и обречен е като обстоятелствата, в които са го принудили да живее.
Вие сте човек на словото. Свободни ли сте да говорите днес вие, поетите и писателите, и как използвате тази свобода?
Писателите са свободни. Те могат да напишат каквото мислят и аз съм убеден, че те честно правят това, но не съм сигурен, че има истинска свобода на словото и печата. Писателят е човек, който е длъжен да бъде честен. Писателят винаги е недоволен и винаги се съпротивлява на властта. Общественият проблем на властта обаче е неразрешим. Лошото е, че тези, които управляват винаги са по-малко от онези, които са управлявани. Този факт създава естествен конфликт и напрежение, а това се отразява и на целия обществен живот. Този процес е неразрешим, но писателят е човек, който, дори при възможно най-доброто управление, е в опозиция на властта и така трябва да бъде. В момента на пазара има над 15 мои книги, сред които трилогиите „Битието“ , „Изходът“, „Законът“, романите „Денят на нетърпението“, „Процесът“, „Хрътката“, „Хрътката срещу хрътката“, „Лето 1850“, „Разруха“, „Поп Богомил и съвършенството на страха“ , „Светове“, „Орлов мост“. Част от тези романи са писани преди 10-ти ноевмри, но продължават да се купуват и до днес, което означава, че те продължават да вълнуват хората. А това пък означава, че те са честно написани, че в тях е изказана истината и за онова сложно време, в което живеехме и за това, не по-малко сложно време.
От кого най-лесно приемате критика?
Най-лесно приемам критика от малката си дъщеря и от съпругата си –поетесата Мирела Иванова, защото зная, че тази критика е градивна. Тя е важна за мен и въпреки всичко – не обичам да ме критикуват.
Удовлетворява ли ви общата работата с издателство „Хермес“?
Изключително съм благодарен на издателство „Хермес“, защото то приюти голяма част от моите книги, а това означава, че приюти и мен, защото моят живот, особено сега, на тези години е свързан с моето творчество. Съответно този, който обгрижва моето творчество, прави нещо изключително важно и за мен самия. Така че аз изпитвам изключително уважение и прзнателност към издателството и неговият собственик и директор Стойо Вартоломеев.
Творческата вечер във Враца е част от обиколката в страната във връзка с моя 70-годишен юбилей. Бяхме във Варна, във Велико Търново, в Пловдив, Русе, Видин и сега сме тук, в този прекрасен град Враца, благодарение именно на усилията на издателство „Хермес“.
