Определено е изненада тази твоя книга за „Химко”, макар че си дългогодишен директор на торовия завод и радетел за рестарт на производството. Това ли е венецът на битката ти за възможния пуск на завода след злополучната му приватизация и фалит?
Чувствам се още в работоспособно състояние и не бих казал. Надеждата ми за рестарт на Химко не е умряла.
Реалистично ли е това, след толкова години застой и разруха?
Повече от 15 години доказвах, че е реалистично и целесъобразно, както за икономиката на държавата и особено на региона, така и за хората.
Не се ли умори да водиш тази битка и какво ти дава куража да го правиш?
Аз поддържах здравословен начин на живот, в това число и с постоянно обогатяване на моите знания и информация за икономическата среда в страната и в света. Това ми даваше достатъчно основание да излизам публично и да работя за една кауза. Докато в първите 30 години от моя професионален живот тя беше за изграждане и развитие чрез иновации и инвестиции във всички дейности на комбината, то в годините след 1997 тя беше за рестарт на „Химко”, макар и на намален капацитет - около 25%. С много професионални и експертни аргументи с един голям екип от бивши ръководители на производства и функционални дейности в „Химко” доказвахме, че това е не само възможно, но то е и целесъобразно защото „Химко” би могъл да има минимум 20 години нов жизнен цикъл на база възобновеното производство чрез най-новите V амонячна и VII карбамидна инсталации.
А какво те накара да напишеш тази книга и защо „Хроники”, а не мемоари например?
Преди всичко това, че в последните години „Химко” отново беше публична фирма, макар и от 2002 година спряла окончателно. В редица средства за масова информация по-често излизаха материали негативно настроени, както към наследството в индустриалната сфера от годините преди прехода, така и на развитието на „Химко” в първите 7 години от прехода към пазарно стопанство, т.е. след 90-а година. Имах чувството, че вече не само работилите в „Химко”, а и обществото забравя това. Мои колеги и приятели ме убедиха, че е време да напишем тези хроники за завода, защото сме длъжници на следващите поколения. Прецених, че по-коректно от моя страна е тази изстрадана история на „Химко” да се представи в хронологичен вид и ред на базата на налични документи, експертна информация и професионални анализи и аргументи. Да се предоставят повече възможности и пространства на читателя за негови оценки.
Написах книгата и заради това, че на 29 март т.г. се навършиха 50 години от производството на първия български карбамид, а през юли – 20 години от старта на дългия и болезнен ликвидационен период на врачанския химически комбинат.
Какво всъщност искаш да кажеш на читателите?
Искам да кажа преди всичко, че и преди 1990 година в България е имало високотехнологично индустриално производство и е имало предприятия, които поради своето високо техническо равнище на производството и пазарна конкурентна способност, бяха на световните пазари със своята продукция. И един такъв пример е „Химко”, със своите 3% дял от експорта на карбамид в света и около 18% от експорта на карбамида в Европа.
Защо тогава се стигна до тази злополучна приватизация на завода, след която тръгна стремително надолу?
В книгата предоставям достатъчно професионални аргументи в отговор на този голям въпрос. Както пише в нея, как така след такова структуроопределящо значение на „Химко” в икономиката на България и конкурентноспособност на световните пазари по всички континенти, е било възможно да влезе в етапа на ликвидация. Най-краткият отговор е – неудачна, меко казано, приватизация, аз я наричам в книгата – корупционна. Имам достатъчно аргументи, за да дам това определение. И другото, че държавата много бързо, много дълбоко, много всеобхватно се оттегли от индустриалния сектор на икономиката, рекламирайки, че влизаме в пазарна икономика и пазарът определя всичко. Това не е така, защото до приватизацията „Химко” е собственост на държавата, а след приватизацията мажоритарните кредитори с дял над 80% от задълженията на „Химко” са 100% държавни субекти, в това число и националната агенция за приходите. Дълги години те проявиха недържавническа отговорност като държавни структури. А по закон в годините на несъстоятелност на едно предприятие, на един търговски субект, върховен е интересът на кредиторите. Държавата обаче не изпълни тази своя функция на държавност, т.е. отсъстваше държавността в държавата.
Колко пари потънаха в тази коруп;ционна схема, които можеха да бъдат голям капитал за Враца, за България?
Много, много, много…, защото в цифри, малко над 170 млн. лв. бяха натрупаните задължения на „Химко” към кредиторите. При изпълнение след несъстоятелността на план за оздравяване тези задължения бяха намалени два пъти, т.е. станаха 85 700 000 лв. Но това са цифри. Голямата загуба на държавата, на обществото е, че излезе от строя един структуроопределящ производител в реалния сектор, който има достатъчно висок потенциал на всички пазари и особено на българския пазар. На нашия пазар карбамидът е най-качествения азотен тор. И другото – загубиха работа над 2 300 човека и още около 500, които по различни дейности обслужваха „Химко”. Загубиха перспектива младите хора, завършили химическия техникум във Враца, един от лидерите на т.н. дуално образование, за което сега се говори. Студентите от съответните висши учебни заведения в София и Бургас също загубиха своя шанс, своята надежда, че когато завършат ще имат сигурна работа.
Враца загуби и щедрото спонсорство на „Химко” от онези години свързано с цялостното развитие на града. Това намира ли място в твоята книга?
В нея има една диаграма във вид на пита за участието на фирмата в живота на Враца. Само за 96 година там са дадени данни, че около 8 млн. долара е отделил „Химко” за образование, детски ясли и градини, здравеопазване и за други сектори от обслужващата сфера на Враца. Това, по моему, след това не се е случвало. Една фирма, едно производство да има такъв дял в живота на града.
Целият твой професионален път е свързан с „Химко” и не случайно те определят като най-успешния негов директор. Кои бяха най-трудните и върхови моменти в развитието на торовия завод?
Най-трудно беше началото – изграждането. Това беше едно предприятие с инвестиция на държавата около 130 млн. долара. Това бяха съвременни инсталации на западноевропейски, водещи фирми по съответните технологии и изготвянето на оборудването. Дойдоха около 100 специалисти от работещите вече азотноторови заводи в Стара Загора и Димитровград и други предприятия. Трудното беше високите технологии на изграждане, производственият риск на пусковите операции и т.н. Във всичко това участваха и чуждестранни специалисти от фирмите-доставчици на технологии и оборудване. Голямо болшинство наши млади специалисти и кадри, на ход хвърлени в морето, бих казал без пояс, усвояваха професия до такова ниво, че когато тези чуждестранни специалисти си отиваха, им благодаряха за професионализма. „Химко” беше ковачница на кадри и професионалисти от световна класа. И най-важното – отговорни хора, които бяха се отдали на каузата.
По-нататък имаше години на върхови постижения и на временни спадове, поради търговска конюнктура преди всичко. Мисля, че зенита на „Химко” се получи в условията на пазарна икономика, след 90-а година, в първите 7 години на прехода, и по-скоро в средата – 94-96 година „Химко” реализира приходи от продажби от порядъка на 159 милиона долара, брутна печалба от 69 милиона долара и експорт за над 140 млн. долара.
Защо при този голям потенциал от специалисти и висока печалба се допусна да се стигне до печалния развой?
Преди всичко в годините след 1998, държавата прие неприемлива, неудачна, биха казал отново – корупционна стратегия за приватизация на „Химко”. В първите години след обявяването на 57% за касова приватизация имаше фирми, които даваха около 100 милиона долара, за да закупят „Химко” и с инвестиционен ангажимент над 70 милиона долара в първите 5 години. Държавата приложи неадeкватна, корупционна стратегия, не да осребри това наследство от предишния период, което всички търговци по света уважаваха, а да осребри броя процедури на приватизация. Накрая продаде завода за един милион лева, т.е. не се защити, както е по закон, значимият държавно-обществен интерес при приватизацията и очакванията, че след нея „Химко” ще продължи да работи успешно. Заводът беше продаден на никому неизвестен в света играч на торовия пазар офшорен купувач. И той приложи вече друга стратегия и преди всичко неговите играчи от българска страна, които приложиха различна от нормалната бизнес стратегия – не за увеличаване стойността на капитала чрез производство и ефективни продажби и развитие, а осребряване на наличните активи – материални и парични още в първите месеци.
Ако този завод работеше, щеше ли да устои на конкуренцията на пазара при положение, че доставките на природен газ зависеха от Русия?
Аз многократно съм давал отговор и съм опровергавал това твърдение, че „Химко” е работел до 97 година много успешно, защото е ползвал евтин природен газ като основна суровина и е имал необятните пазари на социалистическия лагер. И в самата книга с професионални, икономически, пазарни аргументи , доказвам отново това. Аз категорично казвам, че „Химко” можеше да продължи своя възход, ако беше приватизиран от стратегически инвеститор, който има бизнесстратегията да надстроява, да надгражда с цел да остане още дълги години конкурентноспособен и да печели, да увеличава стойността на капитала. Примерно за „Химко” имаше такива сериозни кандидати като „Нордск хидро” – играч №1 на производството и търговията с минерални торове в света. Той разглеждаше „Химко” като възможност за покупка на азотно-торов завод. Кандидат беше и корейската фирма „Деу” с годишен оборот над 50 милиарда долара, участваше в първата и втората процедура за приватизация на завода. За мен е известно, а и за много хора, защо не стана в това време тази приватизация, а след 2 години.
Защо?
Не се обслужваше дългосрочният, стратегическият държавно-обществен интерес от тези, които тогава имаха задължението да правят това – изпълнителна власт, даже и съдебна.
Как изглежда „Химко” сега, виждал ли си го скоро?
Аз бях, нека да кажа преди един месец, в качеството ми на консултант на един от потенциалните прекупвачи. Видях това, за което правехме изводи в нашите периодични анализи за състояние на техническия потенциал на завода и възможности за рестарт. Видях, че старите мощности за амоняк и карбамид, изграждани в 60-те години на миналия век, са в състояние, което е икономически неизгодно да се вливат пари за възобновяване на производството. А и тяхната продукция няма да бъде конкурентноспособна, от една страна, и екологичните норми за въздействие върху околната среда не отговарят на съвременните законодателни изисквания. Но видях, че най-новата технологична верига природен газ – амоняк - карбамид, т.е така наречената V амонячна инсталация и VII карбамидна инсталация са запазени като технически потенциал. Има окрадени по вандалски начин медни кабели, проводници, елементи и т.н., има окрадени по вандалски начин също киповски връзки между технологичното оборудване и командната зала, но ние това сме разчели, това подлежи на пълно обновление и представлява не по-малко от няколко процента от средствата за възстановяване на производството в тези инсталации. Те имат своя нов жизнен цикъл след един капитален възстановителен ремонт.
Това означава ли, че надеждата ти за рестарт на производството още е жива?
Да! Но времевият хоризонт е много кратък, преди всичко защото кадровият потенциал от знаещи, можещи и с достатъчно добри практики в експлоатацията и поддръжката на тези производствени мощности в „Химко”, не някъде си, той намалява и ще мине границата на минимално необходимото като кадрови потенциал. Това са около 50-80 човека, които биха участвали в ремонтно-възстановителните работи и в рамките на година, да се възстанови производството. Има потенциал, все още. Надяват се и много хора от града, които сега ходят на работа в АЕЦ, циментовия завод и извън Враца. И те все още се надяват, че ако сега не се случи, значи няма да стане.
Какво е посланието на тази твоя книга към поколенията?
Посланието е, че не само ние, които участвахме в съзиданието и развитието на „Химко”, а и нашите деца, които бяха свидетели на този градивен период, и техните бъдещи поколения, имат достатъчно основание да са удовлетворени, да се гордеят с постиженията на тази фирма и нейното голямо значение и дял не само в българската икономика, а и на световните пазари. Те ще се гордеят с това! И няма да се срамуват, че „Химко” е изграждано и процъфтяващо в социалистическо време предприятие.
Кирил Петков е роден на 1 август 1940 г. в с. Арчар, Видинско. Завършва ВХТИ, специалност технологии на неорганичните вещества. Старши научен сътрудник II степен. Доцент във ВХТИ в областта на неорганичните технологии. Главен директор на химическия комбинат във Враца от 1978 до 1985 година. От 1990 до 1992 година изпълнителен директор на Химко АД, от 1993 до 1994 г. – директор маркетинг и развитие, а от септември 1994 г. до юни 1997 г. отново изпълнителен директор на торовия завод. Носител на орден „Трудова слава” – бронзов, сребърен и златен. Заслужил химик на Българияч. От 17.30 ч. утре ще представи книгата си „Хроники за Химко – съзидание, развитие, ликвидация” в залата на регионалния исторически музей във Враца.
