Десет години изминаха от паметния ден, в който арестуваните в Либия 8,5 години преди това български медицински сестри стъпиха на родна земя. Докато подрежда масата за очаквани гости в дома си в Бяла Слатина Валя Червеняшка споделя, че никога не е имала проблем с адаптацията си след като се прибра в България и отново започна работа в детското отделение на местната болница. Помни обаче, че и за нея и за колегите й било доста напрегнато докато летели към летището в София.
"Хем ни беше радостно, хем тревогата не ни напускаше съвсем, припомня си Валя. - Чакахме с нетърпение да се видим с близките си, с приятелите, но знаехме предварително, че присъдите ни от Либия не са отменени. Смятахме, че след посрещането ни ще ни препратят в сливенския затвор и това ни напрягаше доста. Затова истинската радост грейна в нас когато чухме указа на президента за нашето помилване. Върховен миг беше..."
Вече старшата сестра на детското отделение в болницата с гордост показва получените след завръщането си награди. А те не са малко. Тя е почетен гражданин на Бяла Слатина, жена на годината,медицинска сестра на годината и отличето на "24 часа" за достоен българин. Затова в разказа й се промъква огорчението от отношението на ръководството на болницата в Бяла Слатина и обидното бюрократично отношение, с което се сблъсква често в родния си град.
"Получих вече предизвестие от болницата, че трябва да се пенсионирам през август т.г., споделя Валя. - Но поради изискването да съм работила непрекъснато 10 години на едно работно място, всъщност това би трябвало да стане през февруари догодина.Така излиза, че не ми достигат 5 месеца за покриването на тези изисквания и затова от болницата ме предупреждават, че няма да получа полагащите ми се 6 работни заплати след като изляза в пенсия, а само две. Или пък трябва да си доработя тези месеци. Опитах се да обясня някои работи на ръководството, но никой не иска да чуе и смятат, че търся специални привилегии заради известността си, което явно ги дразни."
Огорчението кара Валя да замълчи за кратко, но изведнъж се сеща нещо и очите й грейват.
"Бях на екскурзия в Ирландия. Неочаквано и за мен, на другия край на Европа намерих толкова любов и уважение, че ми идваше да се разплача. Докато се разхождахме, от един автобус се изсипа голяма немска група и разпознали ме, буквално се нахвърлиха върху мен, радваха ми се. Всички искаха да се ръкуват с мен и да им дам автограф. Малко по-късно в Дъблин отидохме в църквата "Св. Валентин" и там историята се повтори. Хората ме разпознаваха, наобиколиха ме, подаряваха ми икони и се радваха искрено на срещата. Бях трогната и честно казано, се заредих със самочувствие, че съм значима за хората. Във Франция и в други страни, в които сме ходили, се случваше същото."
Докато Валя Червеняшка ми показва нейните любими гоблени, които продължава да бродира с неподозирано търпение, влиза съпругът й Емил. Дългогодишният фелдшер от сепшния център на местната болница вече е пенсионер, но изобщо не го свърта на едно място. В неголемия си двор около къщата на белослатинската ул. "Сладница" той се е изхитрил да отглежда невероятни домати, за които се грижи от сутрин до вечер, ако не е запрашил за риба край някой водоем наоколо. Въпреки че според домашното разпределение на задълженията грижата за отглежданите кокошки, пилета и зайци се падат на Валя, Емил е по-често сред тях и през ден им майстори нови клетки.
Още в годините, когато очакваше и се бореше със свои средства за освобождаването на арестуваните в Либия сестри и чакаше Валя да се върне жива и здрава, Емил бе натрупал огорчението и неразбирането си на много от своите съграждани за ситуацията.
"Незнам дали подозрението и завистта са типични черти за всички българи, ама в нашия град си се проявяват непрекъснато, въздъхва докато сяда Емил. - Вече не смея да споменавам пред приятели и познати, че чакам пари от пенсията или че събирам средства за някой ремонт. Веднага ми подхвърлят, че се правя на интересен, защото на всички било известно, че и двамата с Валя имаме дебели сметки поне в три банки. Де да ги имах и да знаех банките..."
Валя пък бърза да опровергае тиражираните в жълти издания слухове за възниквнали раздори между медицинските сестри от Либия и споделя, че с всички се чуват редовно, подържат си нармални отношения и често отиват заедно на екскурзии или различни чествания. За всички обаче е неясно какво прави д-р Ашраф, който от години се установи в Холандия и сестрите рядко научават нещо за него.
И за Валя и за Емил обаче най-важни са дъщерите им Антоанета и Гергана. Когато питаме за тях, Валя отначало се задоволява да спомене само, че са добре и работят. Подтиквано обаче от Емил, старшата сестра се отпуска и с майчина гордост разказва за голямата си дъщеря Антоанета, която работи в американското посолство в София.
"Тя е шеф на отдела за човешките ресурси на Америка за Западна Европа, разказва майката.- А това е много висока позиция, която рядко се заема от чужденец в практиката на американската дипломация, доколкото знам."
А Емил бърза да допълни, че заради кандидатстването на Тони за престижната работа са ги проучвали вкупом и от ЦРУ и от ФБР. "Сигурно за американците сме напълно благонадеждни хора, щом преминахме дългото проучване успешно", смее се пенсионираният фелдшер.
