Има хора, които са двигатели на обществото, които са в центъра на събитията, които правят всичко с ентусиазъм и вдъхновяват околните. Такъв човек е бай Симо, един от най-известните хора, отдал цялата си сила и енергия за израстването и добруването на град Белоградчик и околните села. Неговите приятели го наричат Старият дъб около когото се събират всички и от когото се учат всички. Знаят го като организатор и вдъхновител, изключително работлив, деен и почтен човек, който умее да общува с хората и който вдъхва доверие.
У дома си в село Долни Чифлик ни посреща усмихнат Бай Симо. Сядаме край масата в двора и той започва да ни разказва за младостта си, за работата си, за това как губещи преприятия е вдигал на крака, за това как е помагал на родния си край с каквото е могъл, за това как с шега и майтап е успявал да промени работата на хората към по-добро. И всичко безкористно, с много желание и любов, с уважение към хората.
Бай Симо е роден в село Върбово през далечната 1928 година и както той казва там му е сърцето. Затова винаги се е грижил за своите съселяни да имат работа от позицията на длъжностите, които е заемал, защото в селото няма поминък. Два пъти е правил цехове – единият път цех за полиетиленови торбички и втори път цех за ширпотреба. По този начин осигурил работа на 12 човека. „Едно време се оплакваха, че ТКЗС много губи, на загуба е. Защото си бяха насадили малините извън селскостопанския двор, а люцерната в село Извос и само правеха разходи за транспорт.А аз им давах за пример моя дядо, който нямаше образование и имаше пет кошари извън селото и правеше затворен цикъл и нищо не транспортираше. Но животът го беше накарал да бъде практичен и икономичен. ТКЗС-та бяха добри от гледна точка на вкарването на техниката. Друг е въпросът за това как е стопанисвано и как е милеено за стопанството.“ – започва сладкодумно да разказва дядо Симо.
За да милее човек за общественото, както за личната си собственост много зависи от жарта в човека- смята той. А при него винаги така е било и затова всички предприятия, които е управлявал, са работели отлично.
Трудовият му стаж е цели 52 години в различни предприятия в Белоградчик и околните села.
Преди казармата работи в трамвайното ДЕПО, а след казармата продължава като е касиер- счетоводител и технически секретар в Околийския комитет на партията.
Последната му работа е като директор в дървопреработвтелния завод в Орешец. Споделя, че зимно време условията на труд са били адски и даже по-лоши от условията на открито. „Казвах на шефовете си, че това е каторжен труд. И въпреки това 400 човека работеха, макар че не беше добро заплащането.“
По-късно, когато работи като заместник- председател на Наркооп, става инициатор и създадел на идейния проект за хлебозавода в град Белоградчик.
Най-много работи в Телефонния завод – десет години като началник на материално -техническото снабдяване. „Даже шеговито казано посветих на Телефонния завод силите си, жарта си и любовта си.“ – с усмивка казва бай Симо. В завода работи десет години от 1962 до 1972 година. През това време му дават задача да оправи едно губещо предприятие за пластмасови изделия „Крум Бъчваров“ . Само за половин година предприятието се стабилизира и приключва на печалба. И не само това , но и дава заем на банката. „Моето предприятие приключи с огромна печалба. Всяко предприятие има оборотни средства от държавата, след което ги връща. А аз правех така, че винаги имах свободни оборотни средства. Банката ползваше моите оборотни средства и ги раздаваше на други предприятия. И накрая на годината ми дадоха 20 хил лв лихва, защото ползваха моите оборотни средства. Историята на банката не помни такъв случай.“ – с гордост разказва бай Симо. Но печелившото предприятие го взима Телефонния завод и бай Симо обиден напуска. „Телефонният завод не подобри състоянието си, а загубихме производството си на пластмасовите изделия. “
През това време започва строежа на Телевизионната кула, където нещата не вървят.Симо Първулов отново помага. Започва работа тук иза една година от кота нула успяват да излеят цимента, да издигнат металните тръби и то без кранове.
От 1950 до 1952 е началник планов отдел на Районния кооперативен съюз и инспектор по държ авните доставки за събиране на храна за изхранване на населението и войската. „Бяха много гладни години особено от 1946 до 1952. Нямате представа какъв глад беше тогава. Видин хранеше София. От тогава е известен „мазният влак“ , защото се караше мас, месо, олио, всичко отиваше за храна в София.“ – обяснява бай Симо.
През тези гладни години в Белоградчик от Гърция идват мигранти, както сега ги наричаме. „Това нещо ни е познато отдавна. 1200 души гърци през 1950 г дойдоха тук като бежанци, бягаха от гражданската война. Стари, недъгави, болни, с деца. Бяхме ги настанили в Белоградчик в казармата. Няма храна, няма пари за тях. Тогава Партийният комитет се договори с търговците. Няма договори, няма разписки. Отпускат ми 1 милион лева, давам ги на домакина на общежитието да купува продукти. И по-късно ги възстановяваваме, когато държавата ни отпусне средства. После при друг търговец отивам, уговорим се и пак така. Тези бежанци ги хранехме и им осигурявахме зъболекар, лекар.“
Според него в живота на всеки човек най-важни са честността и трудолюбието. Но трудолюбие без корист. „Ако работиш и си правиш сметка какво ще спечелиш от това, то тогава не си нужен на обществото, но за съжаление днес само така се работи. А честността е забравена. Даже някои я осмиват – споделя бай Симо и продължава „ Като директор на дървопреработвтелния завод в Орешец, ако съм работил така както сега работят новите кадри и големите началници, сега трябваше да имам два самолета. Ама нямаше да мога да спя спокойно и трябваше да имам охрана“ – шеговито споделя той..
За своя труд през всичките 52 години трудов стаж бай Симо е бил награждаван с различни отличия. Има грамота и значка „ Отличник на Министрество на машиностроенето“, сребърен орден на труда, орден като кръводарител, та внуците и правнуците да знаят какъв е бил дядо им.
След толкова години активен трудов живот, отдаден на обществото и на хората, пенсията не му стига да се издържа. „ Дойде време, когато такава е системата, че не можем да живеем. Моята пенсия е 400 лв, а на жена ми 150 лв. Тя е болна от 50 години. Грижа се за нея. Не мога да ангажирам децата.“- споделя бай Симо с огорчение. Наскоро ходил в НОИ да подаде документи за повишаване на пенсията на баба Милка като инвалид, но нищо не се получило и се отказал.
Отиваме в градината на бай Симо, която той сам поддържа. Сам е насадил домати, пипер, марулки, лук, картофи. Всичко каквото е необходимо за едно домакинство. Сега има десет кокошки и едно куче. До преди три години е гледал десетина овце и кози, защото не може да стои без работа. Има двама сина,четирима внуци и пет правнучета. А за семейството си казва :“ Много съм щастлив, защото нямам нито един внук, който да е хаймана. Всичко е завършило образованието си, всичко се е настанило на работа, сега и малките са активни, участват в олимпиади. Но това става с помощта на семейството и личния пример. Като дойдат тука и ги водя в градината да се порадват на труда на дедо.“
Спомня си за отминалите времена и за големите задружни фамилии. “Живели сме и с шега, имаше голяма задушевност. Това не можете да си го представите. Фамилията беше много задружна. Ако във фамилията има четири къщи единият ден работим на едната къща и вечерта всички сме у тях на обща софра стари, млади,деца, всички, шеги, веселие. Другият ден се работи на другата къща, вечерта пак заедно. Задружно, с взаимопомощ, уважение. Това сега не можем да го мислим.“
Членува в пенсионерския клуб „Мадона“, ходи често до града да прави покупки, отбива се в клуба, шегува се. „Доволен съм, че хората ме уважават, приказваме си, търсят ме и за добро и за лошо.“
Мъчно му е, че сега хората не мислят за утре, а само за днешния ден и то благодарение на това че малцина хора са обсебили държавния капитал и сега жестоко експлоатират останалите. „Още от турско време ни е останало, че трябва да излъжем чорбаджията с труда си. Това ни е наследство. Не сме научени да спазваме закони, всеки търси как може да се промуши. Социализмът го опропастихма с бригадното заплащане на труда. Равно заплащане получаваха и мързеливият и работливият в името на една социална справедливост. И работливия го направихме мързелив. Пък и го подиграваха. Вторият недостатък - търсим всеки закон как да го заобиколим, и третото – нашите големци се увлякоха, тоя прави виличка, друг кола си купи и сринахме доверието в хората. И сега сърбаме попарата – много е солена. А иначе всичко може да се направи стига да има желание.“ – убеден е бай Симо.
