Бай Анко Анков от с. Косталево е единственият сред живите майстори – колари в град Враца, който е работил в „Коларница „Мито Орозов” в последния етап от производствената й дейност преди национализирането й. В годините на своята младост с майсторлъка си той е карал метал и дърво послушно да се огъват в ръцете му, но днес, в годините на укротената му старост и немощ, сам той се гърчи под ударите на съдебната ни власт. Съдебни изпълнители са го натоварили с непосилен за възможностите му дълг, възлизащ на 10 000 лв. Тази сума той е осъден да изплати на купувач на произведен от него файтон, който, след като си го е получил, след като е проверил пред майстора качеството на работата му и без каквито и да било възражения, се е разплатил за труда му, докато стигне до селището, в което живее, го потрошил, обвинил за това бай Анко и внесъл в съда иск срещу него.
Не е от моята компетенция да коментирам доколко справедливо е решението на Врачанския окръжен съд. Не мога обаче да бъда безпристрастна към съсипаната съдба на един честен, скромен и абсолютно добросъвестен човек, с когото съм имала възможност многократно да общувам. Затова ще се опитам да привлека вниманието на читателите на този вестник към личността и делото на бай Анко, защото той заслужава много повече похвали, отколкото наказания, много повече одобрение, отколкото огорчение, много повече сигурност в майсторлъка си, отколкото съмнения в него.
С добросъвестния си труд като майстор на файтони, с които Враца се гордее и до ден днешен, бай Анко е допринесъл не само за славата на града ни „из цяло Българско”, но и извън пределите му. Излезли изпод сръчните му ръце файтони търкалят колелетата си и огласят с песента им широките булеварди на Виена и Лондон, и са впечатляваща туристическа атракция за жителите им и приходящите туристи. А градът на Мито Орозов, който нареди името си сред първите негови индустриалци и го превърна в символ на врачанската предприемчивост с основаването от него в 1883 г. на първата в страната ни фабрика за файтони, години наред след национализацията й е забравил романтиката, която песента им е събуждала и във Враца.
По повод тържественото отбелязване на 130-годишнина на това събитие в стопанския живот на страната ни инициирахме идеята за възраждане на модерното коларство като занаят с произвеждането във Враца и на нов файтон по моделите на Мито Орозовите, който като туристическа атракция да набира при експлоатацията си средства за произвеждането и на други такива и по този начин да бъде възвърнато част от очарованието на старата, на възрожденската Враца. Бай Анко беше човекът, който на своите близо 80 години, въпреки че беше болен и немощен, се нае да съживи не само спомена за този занаят, но и да сложи ново начало на бъдещото му съществуване. Осъзнавайки отговорността си за направената му поръчка, при изработката на този файтон той стриктно се придържаше към грижовно съхранените от него оригинални скици от фабриката на Мито Орозов, чертежите на които беше пазил повече от 50 години. А когато поръчаният от Община Враца файтон беше готов, той подари тези оригинали на Регионалнен исторически музей – Враца.
Който познава добросъвестния майстор Анко Анков и е влизал в дома му в Косталево никога няма да приеме със сърцето си, че е способен в името на някакви лични облаги да излъже, да измами или да стори зло на когото и да било. Затова бедността му е била вярна спътница през целия му живот, та и до ден днешен. Само сърцето му е богато с обичта му към оставения в забрава занаят и с болката му, че в днешна Враца няма съвременни Орозовци, които да му вдъхнат нов живот.
87-то зърно, което той ще наниже в средата на юни в житейската си броеница, е без блясък – помътняло е от незаслужените упреци към него, от недоверието, което съдебните власти наслагват с присъдата си върху майсторството и честността му в коларския занаят, от невъзможността му да осигури преживяването си поради направения запор на пенсията му, докато бъде иззета от него насилствено сумата от 10 000 лв. А тя се е натрупала от скъпите такси за водените срещу него вече повече от десет години съдебни производства, от високите лихви, от още по-високите цени на всякакви други разходи по тях и от низките духом представители на съдопроизводството ни, които си позволяват да съдят и осъждат беззащитен и беден, при това в напреднала възраст човек, само защото той не може да се защити. И защото им е по-изгодно да угодят на интересите на богатия платец, който най-вероятно сам е потрошил злополучния файтон.
За да не звучи изложението ми съвсем унило и обезкуражаващо от днешната ни действителност, ще си позволя накрая да поздравя бай Анко за 87-та му годишнина, да му пожелая здраве и дълголетие и да му поднеса като дар надеждата си, че и за него „след нощта ще настъпи утрото”, а то е по-мъдро и по-светло.
Честит 87-и рожден ден, скъпи бай Анко! Бъди ни жив и здрав още много … много години, защото и ти, и уменията и сръчността ти в занаята, са нужни и днес, ще ни бъдат нужни и в бъдните ни дни, особено в битката, която ни предстои да водим за опазване на националната ни идентичност.
Доц. д-р Йорданка Манкова
