От най-древни времена лозето и виното заемат особено място в духовния живот на българина. Виното се осмисля като символ на плодородието, като безкръвна жертва на демонични същества, отъждествява се с кръвта на човека, а в християнската религия – с Христовата кръв. Традиционните представи и вярвания за възможностите на тази субстанция с чисто битово предназначение и употребата й от човека като напитка или лекарствено средство допринасят за нейното митологизиране. И поради тази причина на виното, въведено в сферата на обреда, започва да се гледа като на „свято нещо”. Според известния изследовател на традиционната материална и духовна култура Димитър Маринов – „Виното е напитка на слънцето , няма обред и обичай, гдето то да не бъде на първо място… Без него никакъв обред не може да бъде, никакъв обичай, религиозен или не, не може да бъде. Тамо дето се кади и не се кади , виното заема първо място до хляба и солта. Виното е комка – то е свещено вещество като хляба”. Виното е една от обредните универсалии в традиционната ни култура, а възприемането му като символ на радостта довежда до трайното му присъствие на празничната трапеза, която без него губи смисъл или изобщо „не бива”.
За старото врачанско население лозовите насаждения са били място на усърдна работа и много грижи по отглеждането и опазването им, но и също така място за отмора , почивка и за прочутите „врачански теферичи”. За тях четем на страниците на местната периодика от 1927 г. – „Никъде в България няма този традиционен навик да се правят излети до лозята или държавите и там да се прекарва във веселие при изобилно ядене и пиене както във Враца. Да организираш компании от близки ивадигнеш вино, ракия и много ядене с цел да се веселиш – това значи да правиш „теферич”. В спомените на стари врачани тези теферичи са се превръщали в „чисто врачански празник”, изнесен по лозята с цел да се отдаде почит към земята, лозята и виното. И затова не случайно френският пътешественик и дипломат Ами Буйе в един свой пътепис разнася славата на най-хубавото вино в България, което за него без съмнение е врачанското… В една живописна вълнообразна местност – пише той – се нареждат амфитеатрално най-хубавите лозя, прошарени с малки курии, ливадки и долини и там са кацнали хигиеничните и весели летни резиденции на врачани. Никъде в България няма такова съчетание на природата с красивото, с величественото, с плодородното и ако в тази земя живееха ангели, тя щеше да се назове „райска земя”. Качествата на врачанските вина са достойно оценени и на едно световно изложение на вина и ликьори в Брюксел през 1896 г. На колекцията от сухи вина и ликьори на врачанския производител Стефан Кръскиьов е връчено голямото отличие „Grand pris”, което е експонирано в ЕВК „Св. Врачански” – в къща „Ив. Замбин”.
Врачани продължават да защитават достойнствата на своите вина и до ден днешен, защото винаги са се отнасяли към тях като към „свято нещо”.
