Страшно нещо е смъртта. Тя ни отне един вдъхновен духовник, голям и обаятелен човек. Дядо Калиник остави след себе си забележителни дела във Врачанската епархия където заема владишката катедра цели 42 години. Бе с най-дълъг стаж в Светия синод и с най-популярното име на църковник не само вБългария, но и в много други страни. Той напусна земния свят на 26 декември 2016 г. В мразовит ден и в едно объркано и сложно време.
Колелото на живота така ме завъртя, че в продължение на повече от половин век като журналист във Враца ме срещна с именити хора, сред които в обществено-културната и църковна дейност бях най-близо и с човеколюбивия и незабравим дядо Калиник. Той е роден на 11 март 1931 г. в Мъглиж. Замонашва се на 6 юни 1960 г. В Мъглижкия манастир игуменицата Рахила на среща с негови близки и познати разказа за ползотворните му дела, за любвеобилните му, добри и скромни родители. Не забрави да спомене и за борческото минало и и величието на Мъглиж, дал на страната изтъкнати родолюбци, политици и културни дейци.
Дядо Калиник е завършил софийската духовна семинария и от 1960 до 1962 години специализира в Московската академия. През тези години се запознава с историята и величието на Русия, дала на света безсмъртни творци на културата.
Преди на 10 ноември 1974 г. да бъде утвърден от Светия синод за врачански владика, дядо Калиник е бил игумен в Рилския манастир. Като епископ Велички е изпълнявал разнообразни църковни дела. Пет пъти е посещавал САЩ, многократно е участвал в Кирило-Методиевите празници на 24 май в Рим и се е срещал с двама от папите – Павел VI и Йоан Павел II. Обиколил е кажи-речи половината от земната планета за изпълнение на църковно-религиозни мисии. Бил е на световни асамблеи и конференции в далечна Австралия, в десетки страни на Европа, Африка, Азия и Америка. Имал е и няколкомесечен стаж в Женева.
Съпровождал съм дядо Калиник в трите автокефални църкви в Рилската света обител, Бачково и Троян, в десетки градове и села на страната и най-много на срещи в столицата. Като пратеник на в. „Шанс-експрес” присъствах на литургията на 4 януари 2006 г. в българската църква в Истанбул. Това бе незабравимо събитие за няколкостотин българи, живеещи в многомилионния Истанбул. Със служенето си митрополит Калиник донесе голяма радост за участниците в паметното събитие в нашата Железна църква “Свети Стефан” през третия ден на Коледните празници.
На среща в белокаменни двор на екзархията, където са били първите заседания на Светия синод на Българската православна църква в Истанбул, той ни разказа вълнуващи неща за Железната църква. Наслаждавахме се и на уредения уникален музей. На товма именно място до „Златния рог” е имало дървен храм в подарена от княз Богороди къща, осветена през 1849 година. Уникалната църква с високата 40-метрова камбанария и красиво поддържания голям двор, е привлекателно място за живеещите тук патриоти и родолюбци.
Негово високопреосвещенство бе познат във всички селища на врачанската епархия. Голям е приносът му за обновяване на мастирите и църквите, за оживяване на духовния живот. Негов е приносът и за създаване на църковен певчески хор. Той боготвореше словото, което проповядва красивото и доброто между хората. Събра творбите си в три художествено-документални книги. Поетът Евтим Евтимов не един път споделяше пред мен, че Калиник, с който е бил по различни поводи в Рим и София, е широко скроен човек. „Освен духовните си задължения пред Бога, той обича културата, литературата и има забележително отношение към художественото творчество. Заради богоугодното му дело, аз съм един от уважаващите го хора”, каза в приятелския ни разговор Евтимов.
Когато участвах в църковно-религиозни празници и сядахме на трапеза, Дядо Калиник четеше молитва, ако на масата не е сложен хляб. Знаеше и казаното от Анщайн, че „хлябът е най-високото човешко постижение, хлябът е силата на държавата…”.
В едно смутно време дядо Калиник, заедно с владиците Пимен Неврокопски и старозагорския Панкратий, участва в „алтернативен синод” и нашумелия по онова време разкол в църквата. На 30 IX – 1X 1998 г., врачанският митрополит се покайва и след разкаянието заработва с нестихващия си дух и ентусиазъм за укрепване на българската църква.
Когато в тези скръбни дни седнах над белия лист да напиша възпоменание за Дядо Калиник, си припомних записаните в журналистическия ми бележник думи на изявения богослов проф. д-р Тодор Събев, казани на среща в историческия музей: „В съзнанието на мнозина Дядо Калиник е запомнен с любовта си към храма и неговото благолепие, с изрядното богослужение, сладкогласно и стройно пение на псалти, с обновяване на църкви и исторически обители, достойна защита на църковни и обществени интереси. Той ще остане известен с голямото умение да устройва и развива епархията си с основните аспекти на църковната дейност на всякакво ниво и в сътрудничество с всички дейни духовници и миряни, възрастни и младежи”.
*Публикуваме без редакторска намеса авторски материал на Илия Борисов, един от доайените на журналистиката във Враца и Северозападна България.
