Добре е, че във Враца, след дълги години на смут и колебания, бе изграден и осветен мемориал на загиналите при бомбардировката над града през 1944 г. За младите врачани той е начин да помнят историята на града си, за преживелите ужаса възрастни хора днес това е един травмиращ спомен.
Помня този фатален за Враца ден 24 януари. Беше зима, но денят бе слънчев, а малкото сняг, покриващ земята, се бе разтопил до състояние на киша. Сирените на гражданската отбрана завиха тревожно около 11.30 ч. Тогава живеех на ъглова къща на ул. „Княжевска”, сега това е бул. „Втори юни”, а на мястото има неголяма кооперация.
Веднага след началото на въздушната тревога много набързо цялото семейство и съседите се изнесохме към най-горната алея към близката до нас хижа. Мястото не беше много сигурно, но тогава не помислихме за по-добро. Растителността в онези години беше ниска и градът пред нас се виждаше като на длан.
Някъде около половин час след първия вой на сирените се чу бученето на бомбардировъчните самолети. Те идваха откъм Мездра и се движеха бавно, успоредно на Врачанския балкан. Отначало не пуснаха бомби, а от тях излезе някакъв бял и плътен дим, с който вероятно отбелязваха целта си. След това самолетните бавно продължиха в посока към Дунава и Румъния.
Около час по-късно тежките англоамерикански бомбардировачи се завърнаха обратно и бученето им отново стресна града. Когато вече бяха точно над града, започнаха да пускат бомбите си, предназначени вероятно за друга цел. Първите авиобомби падаха някъде в района на жп гарата. След приземяването на всяка се вдигаше облак от черен дим. Той се разсейваше трудно и само за няколко минути градът сякаш бе обгърнат от голяма черна пелена.
Помня и друго. От ескадрилата бомбардировачи се отделиха два самолета, изтребители вероятно, снижиха се и започнаха с картечници да обстрелват подножието на балкана, където в храсталаците се бяха укрили много врачани. Не отговаря на истината обаче твърдението на един автор, който бе писал, че с бръснещ полет самолетите обстрелвали тичащите по улиците на града граждани.
След като сирените дадоха отбой, улиците се оживиха, излязоха от укритията си много хора, а с файтони и каруци започнаха да откарван ранените към болницата. Голяма част от населението на града пък се изнесе към лозята, мнозина останаха там по къщите си чак до навлизането на Червената армия в България.
После научихме, че равносметката от този бомбен набег над града е 124 убити, 250 ранени, от които над 50 тежко, около 20 обществени сгради и къщи в центъра бяха разрушени. Мнозина загубиха свои близки и това се превърна за тях в незаличим и травмиращ спомен от една безумна война.
