Снежана Симеонова e родена на 7 април 1957 година в Цариброд, Сърбия. През 1982 година завършва „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. 20 години е без работа. От 2003 е директор на българското училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Цариброд. Председател на комисията по образование. Семейна, с две деца.
Госпожо Симеонова, каква е историята на българското училище, в което сте директор?
Училището има будна история, такава каквато има нашето градче. Създадено е през 1891 година, тогава тук е била българска територия, обучението е било на български език. След това с триста зора е създадена сръбска паралелка. И процесът бавно е вървял към заличаване на езика, на образованието.
Каква е ситуацията сега?
Към момента имаме 15 паралелки с 235 ученици. Министерството ни разреши да имаме паралелки с брой под минималния. Иначе нормативът е 30 ученици. Успяхме в невъзможни условия през 2009 година да възстановим образованието на майчин език. Пътят беше дълъг и трънлив. През 2008 година получихме отказ от министерството. Министърът беше написал: “На този етап не може!“. Но ние не се отказвахме, знаехме, че пътят ще е труден. И през 2009 започнахме. Най-напред се борихме за една паралелка с обучение по български език, но един колега предложи да стартираме с две. И ето, че успяхме с две паралелки да започнем. Тук работят повече млади хора, има от сръбска принадлежност, повечето сме българи и сме билингвистични. В училище учим и двата езика. За съжаление български не се изучава в основното училище като майчин език.
По какви учебници учите?
Доскоро учехме по учебници на сръбски език, а колегите, които са прекрасни, сами превеждаха уроците на български. Най-накрая, сега държавата създаде условия за превеждане на първите осем учебника на български език. Аз съм председател на комисията по образование към националния съвет и даваме мнение за превода на учебниците. Тук беше също голяма борба. Имаше и неточности в преводите. Но нещата тръгнаха в правилна посока. Надявам се за една-две години да имаме учебници от IX до XII клас. Най-големият куриоз е, че тук в Цариброд има две училища – основно и средно и родителите в основното училище не определят децата си като българи, а тук в средното училище същите родители искат децата им да се обучават на български. Много ни критикуваха, че децата трябва да се обучават на български още от началните класове. Съгласна съм, обаче като не е налице волята в другите институции, ние не можем да чакаме. И затова тръгнахме от средното училище. Помолиха ни да направим анкети дали децата искат да учат на български. Отговорих им, че няма да правим анкети, които са като декларация. Така успяхме.
Има ли неща, които ви притесняват?
Много ме ядосва това, че когато отида в България, ни казват, че ние сме сърби. А тук ни казват, че сме българи. Това, което мен ме дразни е, че в катедрата по история в Университета в София за нас има само пет реда. Значи днешното поколение въобще не учи за нас и не знае кои сме. В момента ситуацията е следната – и двете държави се гаврят с нас, нашата държава-майчица иска ние да доказваме произхода си. Защо? Ние никога не сме се отказвали от българското си гражданство. А сега трябват хиляди неща - да платим документи, легализации и т.н., за да подадем молба за българско гражданство. Това, което аз не мога да проумея и ме боли душата, че конкретно в Цариброд има много хора, които получават отказ за българско гражданство. Един човек ме срещна и ми каза, че му отказали българско гражданство, защото документите му не потвърждават категорично произхода му. Ходил по архивите във Велико Търново да търси данни за рода си, за дядо си, който е воювал за България. Има много такива случаи. Не знам защо се случва така. За нас, в Цариброд е така. Едната страна, нашата майка, иска да има документи, в които в раздел народност да пише „българин“, но държавата Сърбия не издава такива документи. В новите документи няма раздел „народност“ и ние сме в чудо. Някога е имало такъв раздел, оказа, че в регистър има данни за народност само в периода 1942-1965, преди това и след това няма. Това ни кара да се чувстваме унизени и отхвърлени, като сирачета сме.
И сега имате ли българско гражданство?
Аз чаках за българско гражданство пет години – от 2005 до 2010. Моята дъщеря - две години и половина, а синът ми има определено интервю за след година и половина. Съпругът ми казва, че нищо няма да подава, защото никога не се е отказвал от българското си гражданство. Не иска да ходи по гишетата да го унижават.
Спазват ли се вашите права като национално малцинство?
Сърбия върви вече по пътя на демокрацията и едно от изискванията е да се спазват правата на националните малцинства. Като направим сравнение с унгарците в Сърбия, те някои даже не знаят сръбски, имат много паралеки на унгарски. Някои се срамуват от езика си. Ние, българите сме една сложна работа. Нещата са толкова дълбоки. Предполагам, че знаете тази граница как е разделила хората. От едната страна остава къщата, от другата страна остава оборът. Как завинаги тази граница е променила съдбата на много хора. Много от нашите хора не познават своите първи, втори братовчеди. Аз имам чичо, който никога не съм виждала. Той е живял в София, дъщеря му познавам чрез интернет. Нашите деца не се познават. Много исках да се свържа с моите роднини за добро или за лошо. Моят мъж имаше леля в Горна Оряховица. Тя все плачеше, когато й отивахме на гости. Питахме я защо не дойде в Цариброд. Тя ни отговори: “Не мога, мина ли още веднъж тази граница, сърцето ми ще се пръсне.“ Такава е съдбата на тези хора - едните са ги заличили, другите са ги забравили.
Какво си спомняте?
Всеки от нас, тук може да ви разкаже тъжни истории. Аз си спомням първата среща, когато отвориха границата. Бях малко дете и нищо не ми беше ясно, но помня върволица хора с каруци тръгнали рано сутринта, които ту плачат, ту се смеят. На едно поле идваха хора от едната страна и от другата. Брат брата си не беше виждал и майка детето си. По високоговорителя се чуваше: „ Да се обади Иван Петров, търси го сестра му на това и това място в нивата“, защото те не се познават. Не можете да си представите каква картина беше! Какво може да върне тази мъка?! Ние не си познаваме роднините, някои вече не искат да се запознаят, просто животът ги е отдалечил.
Как успяхте да възстановите обучението на български език?
Успяхме някак си с моите колеги да възстановим образованието. Нашата история е борба. През 2009 г. се записаха 16 деца в първата паралелка, а в гимназиалната бяха само 7. А минимумът изискваше 15 деца. До 31 август отговор от министерството не пристигна. Тогава се събрахме с колегите и решихме да работим без пари, т.е сами да се финансираме. Това го написахме на министъра. Чудехме се как да започнем новата учебна година и правихме по два варианта. Започнахме с две паралелки и с тържествено откриване на 1 септември 2009 с много официални гости. На 5 ноември получихме официален положителен отговор от нашето министерство за учене по български учебници. Тази година записахме една българска паралелка. Поканихме новия министър да дойде да види нашите достойни учители, които работят без заплащане. От 2003 до 2007 се борихме за името на училището „Св.св. Кирил и Методий“. Това име е благословено от Сръбския патриарх. Няма да повярвате, но в цяла Сърбия само нашето училище се казва така, а на сръбски е „Свети Кирило и Методие”. След това направихме герб на училището. Имаме разрешение да се построи паметник на двамата солунски братя и се надявам това да стане.
През 2008 година българският език влезе в състезателните предмети и нашите деца могат да се състезават и с предмет „български език“ наравно с другите предмети. Беше наложена мярка на учителите, които преподават по български език да имат лиценз за преподаване в българските паралелки. И така ние постоянно пишем, търсим, даваме заявки за учебници. Имаме възможност да използваме такива от България. Направихме анализ, но се оказа, че не ни вършат работа, защото има разминаване по учебните програми. МОН ни подсигурява част от учебниците, които ни вършат работа. След участието ни в „Шоуто на Слави“, наши сънародници от България ни се обадиха и разбраха, че ни трябват речници и ни ги изпратиха като дарение. Запазихме руския език, той се изучава при нас. Нашите ученици учат латински в IX и X клас, имаме образование на български и на сръбски език. Двуезичният модел на обучение не е подходящ за нас.
Работите ли по европейски проекти?
Училището ни спечели два еропейски проекта. Преди четири години нашето училище и музикалното училище в Ниш бяхме единствените, които спечелиха европейски проект „Здраве и приятелство“ съвместно със СОУ „Св.св. Кирил и Методий“ в Сливница. След него спечелихме още един проект “Нашите корени за по-добро бъдеще“. Бяха проучени по 9 села от двете страни на границата - обичаите, традицията, кухнята на съседните села. Направихме и филм, който е много интересен с 27 събеседници. Много проекти направихме. Децата ни участват в конкурса „Арлекин”, в прекрасния конкурс “Животът в моите очи“. Четири наши кратки филма спечелиха. Един от тях зае първо място в международния филмов фестивал в Грузия. Момичето, написало сценария, е наша ученичка и спечели първо място за най-добра роля.
Как се реализират вашите ученици?
Нашите деца все повече избират да учат в България. Когато завърших през 1982 година „Българска филология“ в СУ „Свети Климент Охридски“, бяхме трима студенти и не бяхме популярни. Но сега стана модерно. Много ни е обидно, че нашите деца, които са завършили средното си образование на майчин български език, когато запишат да следват в България, трябва да учат български като чужд език. Какъв е смисълът от това, което ние правим тук с толкова усилия? Но, предполагам, по-важното е да купят учебника. Направо подигравка с нас, просто обидно е. Молихме българското министерство да ни помогне с набиране на ученици за българските паралелки. Това означава на тези деца, които се запишат в български паралелки, да им се дава някакво предимство за следване в България. Но все още не става. Наистина очакваме държавата България да ни помага повече.
Снимки:211/ Видин – Снежана Симеонова
