На 1 декември се навършиха 85 години от рождението на врачанския поет Георги Бончев /Гео Бон/. По този повод врачански творци се събраха в Клуба на дейците на културата, за да си спомнят за човека, поета и журналиста Гео Бон.
Анета Дилова и Емилия Ралчева представиха свои медийни публикации за поетичното му творчество.
Иван Пенев, Мариела Ценова и Ботьо Гарвански прочетоха свои стихове, посветени на Бончев.
Спомени за живота и творчеството му споделиха Върбан Велчев и Валентина Панова.
Бяха прочетени стихове от испанския цикъл „Нежна корида”, включени в една от последните стихосбирки на твореца „Черно грозде”.
Георги Бончев е роден на 1 декември 1931 г. във врачанското село Лиляче. Гимназия учи в Криводол и Враца, след което завършва Военно училище „Васил Левски” в София. Доста по-късно получава и диплом от СУ „Климент Охридски” - специалност „Българска филология”.
От 1995 г. започва работа като журналист във в.”Отечествен зов”. След години става отговорен редактор на приложението за литература, изкуство и култура „Дъга”. Всички врачански творци са минали под „Дъга”-та на Бончев, а литературното приложение имаше национален авторитет и международно признание.
Гео Бон е автор на пет поетични книги.
Първата си стихосбирка „Моята планета” издава през 1970 г., втората - „Цвете без броня” през 1981 г. След 20-годишно мълчание, в началото на 2001 г. излиза третата му стихосбирка „Обратно време”, а през 2004 г. книгата „Черно грозде”.
Последната му стихосбирка „Под кръста на Околчица” е отпечатана през 2006 г.
Георги Бончев е носител на Наградата на Враца за 2001 година за цялостно журналистическо творчество и за стихосбирката „Обратно време”.
Стихове от Георги Бончев
Жътва
Юли. Мараня. Мъртвило.
Тегне въздуха прозрачен.
Гръб над нивата превила
мама пее, мама плаче.
Тате на война заминал,
паднал в първата атака.
И заминал двама сина
цял живот да го очакват.
А в небесното индиго,
гдето слънцето не мига,
чучулига все се вдига
и не може да се вдигне.
Бос в стрънта до мама стъпвам,
че да плача не умея.
И навеждам се със сърпа
като мъж голям до нея.
Заминаване
Дъщеря ми за Испания излитна
като птица устремена,
литна със парите ми, които
скътал бях за погребение.
Оттогава месец как сърцето
с телефона спи редовно,
но Испания ми дава все „заето”,
а България- „свободно”.
Тя навярно има си проблеми,
работа си търси упорито,
или може, дявол да го вземе,
вече да е свършила парите.
Ако звънне ми до тая сряда,
ще й кажа да не страда,
на Антонио да се обади,
на Антонио Мачадо.
Ако пък го здравата закъса
в пребогатата Майорка,
да не се срамува и потърси
брат ми Федерико Лорка.
Да ги търси дълго дни и нощи,
На сърцето със очите зорки.
Те и двамата живеят още
на адрес: Испания – човешки болки.
Враца
Град на цъфнали липи през юни,
с люляци околовръст,
град, над който като мълния
свети Ботевия кръст.
Слава аз от теб не искам,
славата за друг задръж.
Нека само да ме плиска
твоя второюнски дъжд.
