„Историкът е своеобразен вълшебник, който чрез изследване на фактите може да прорицава и предсказва само...миналото“ Васил Гюзелев
На 19 октомври т.г. се навършват 80 години от рождението на бележития български историк, изследовател на Българското средновековие акад. Васил Тодоров Гюзелев. Роден е през 1936г. в с. Раковски (дн. Димитровград). Завършил е История и Археология във Философско-историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ (1954–1959 г.). През 1971 г. защитава докторска дисертация на тема: „Институциите КАВХАН и ИЧИРГУ БОИЛА. Принос към военно-административната уредба на Първата българска държава (VІІ–ХІ в.)“. Изкачва последователно кариерната стълба на Историческия факултет в СУ – асистент (1961–1972), доцент (1972–1982) и професор (1082–2003). За значителните си приноси в академичната българска наука през 1995 г. е избран за член-кореспондент на Българската академия на науките, а през 2003 г. за редовен член (академик) на БАН. През годините е изпълнявал различни ръководни длъжности, сред които се открояват постовете му на директор на Националния исторически музей (1975–1977) и директор на Българския изследователски институт в Австрия – Виена (1984–1990). Васил Гюзелев бе президент на Организационния комитет на XXII Международен конгрес за византийски изследвания, проведен в София (22–27 август 2011 г.) и председател на Организационния комитет за отбелязване 1000-годишнината от смъртта на българския цар Самуил (2014 г.).
През годините е чел лекции и доклади в различни университетски центрове като Аахен, Виена, Грац, Залцбург, Мюнхен, Кьолн, Трир, Майнц, Гьотинген, Хилдесхайм, Генуа, Рим, Милано, Венеция, Атина, Букурещ, Барселона, Осло, Берген, Мексико сити, Вашингтон, Ню Йорк, Лондон, Бирмингам, Лос Анжелис, Токио, Париж, Будапеща, Краков, Варшава, Лодз, Прага, Белград, Охрид и др.
Като университетски преподавател е предал опита и познанията си на виден кръг от български медиевисти, негови ученици и следовници¬– сега професори, доценти и асистенти катоМилияна Каймакамова, Александър Тончев, Христо Темелски, Красимира Гагова, Георги Н. Николов, Александър Николов, Красимир С. Кръстев, Симеон Хинковски и др.
Неговата научна продукция впечатлява както с мнообразието на изследваната проблематика, така и с количеството си. В периода от 1960 г. до днес той е публикувал 75 книги, над 500 научни студии, статии и рецензии и има над 200 научно-популярни публикации. Сред тях изпъква монографията му от 1969 г. „Княз Борис Първи. България през втората половина на ІХ век“, която научната критика определя като забележително явление в българската историческа наука, а някои автори я смятат за най-доброто изследване за Българското средновековие, публикувано през втората половина на ХХ в.
В тематично отношение В. Гюзелев насочва своите изследователски усилия в няколко посоки. Безспорно първо място сред тях заема издирването, проучването и публикуването на нови извори за средновековната българска история. Досега той е публикувал тексткритични корпуси на различни домашни (старобългарски), византийски, венециански и др. извори. За печат се подготвят и преведените и обработени от него генуезки и дубровнишки извори. Многобройни са неговите публикации за отношенията на България с Римската църква, за духовната култура на българите през ХІІ–ХV в., за поселищната история на българските земи. В. Гюзелев е написал много статии и очерци за средновековните български градове и крепости Анхиало, Констанция, Несебър, Поморие, Хасково, Ямбол. Особено подробно той е проучил историята на Българското Черноморие и Добруджа през средните векове.
Сред изследванията на В. Гюзелев могат да се отбележат и редица негови книги и статии, посветени на историята на Бдинското Българско царство през втората половина ХІV в. Както е добре известно днешните врачански земи са спадали именно към тази част от раздробената българска държава. Особен интерес В. Гюзелев проявява към завладяването на Бдинското царство през 1365 г. от армията на унгарския крал Лайош Велики (134–1382). В книгата си „Три етюда върху българския ХІV век“ той отбелязва, че българският цар Иван Срацимир (1356–1396) заедно със семейството си бил отведен в хърватската крепост Хумник. След това францискански монасизапочнали насилствено покатоличване на българското православно населениевъв Видинско. Според генерала на францисканския орден Марко от Витербо, били покатоличени 200 хил българи, което съставлявало една трета от населението на Бдинското царство. За тежката съдба на българите свидетелства една приписка: „Написа тази книжка многогрешният и несмислен по ум Драган заедно с брат си Райко в дните, когато унгарците владееха Бдин. И голяма мъка беше за народа по това време“. В. Гюзелев е привлякъл много исторически извори, за да заключи, че за отвоюването на Бдин главна роля играел търновският цар Иван Александър (1331–1371). Последният сключил тайно съглашение с намиращия се в Бдин византийски император Йоан V Палеолог (1341–1391), който обещал да даде на влашкия воевода Владислав Влайку (1364–1377) 180 хил флорина. В замяна на това влашкият владетел щял да отвоюва Видин от унгарците. Към формираната православна коалиция бил привлечен и добруджанския княз Добротица. В крайна сметка през 1369 г. Бдин бил освободен, а Иван Срацимир отново заел царския престол в града. В. Гюзелев е издирил и публикувал едно любопитно стихотворение на австрийския поет Петер Зухенвирт за унгарското завоевание на Бдинското царство.
В книгата си „Училища, скриптории, библиотеки и знания в България ХІІІ–ХІV в.“ (1985). В. Гюзелев отделя специално място Бдинското книжовно средище. Той посочва, че първият точно датиран ръкопис от този район е евангелието от град Свърлиг, в приписка към което единствено там се споменава името на цар Ивайло (1278–1279). През 1360 г. „по повеля на благоверната и светородната царица Анна“, съпругата на цар Иван Срацимир неизвестен книжовник е съставил „Сборник за светите, преподобни и страстопобедни жени“, известен като Бдински сборник, който съдържа 16 жития на жени-светици. Според В. Гюзелев най-изтъкнатият представител на Бдинското книжовно средище е бил митрополит Йоасаф Бдински. През 1394 г. той участвал в пренасянето на мощите на св. Филотея от Търново в Бдин, а след това написал „Похвално слово за Филотея“. В него българският книжовник е създал реалистичана и покъртителна картина на общата народна и държавна трагедия на България в края на ХІV в. По повод насилственото заточение на търновския патриарх Евтимий (1375-1394) Йоасаф възкликва: „По-добре слънцето да изгаснеше, отколкото да замлъкне Евтимиевия език!“
Ако трябва с една дума да се характеризира изследователската работа на акад. Васил Гюзелев – то това е неговата научна плодотворност. През последните години той публикува няколко нови книги („България е огромна област и многоброен народ. Земя на блажени. Средновековни географски съчинения за българските земи и българите (ІV–ХІV в.)“, „Бях в три страни, които и трите се казват България“. Географско-пътеписни съчинения за България и българите от ХV век.), а издателство „Захарий Стоянов“ отпечата в пет тома монографиите му: „Апология на Средновековието“, „Покръстване и християнизация на българите“, „Папството и българите през Средновековието (ІХ–ХV в.“, „Княз Борис Първи (852–889; † 907)“, „Училища, скриптории, библиотеки и знания в България ХІІІ–ХІV в.“, „Средновековна поезия от и за българите“. Наистина научното творчество на акад. Васил Гюзелев е една неизчерпаема съкровищница от знания за миналото на средновековните българи.
Да му даде Бог живот и здраве!
