Д-р Георги Дренски е роден вСофия на 12 юли 1976г. Учи в 22-ро училище, което тогава е математическа гимназия. Продължава образованието си в Американската военно-въздушна академия. Той е последният докторант на проф. Табаков, почетен професор на НАСА и изтъкнат американски авиокосмически инженер, учен и специалист по космическа техника и ракетни двигатели. В момента работи като д-р по аерокосмичеко и техническо инженерство, ръководител на департамент в „Дженеръл Електрик“ в Баден, Швейцария. Има две дъщери.
Господин Дренски, разкажете за това как се озовахте в американската военно-въздушна академия?
Попадането ми в американската военно-въздушна академия стана ненадейно. След една тренировка по баскетбол, а това е моят любим спорт, минавах покрай фондация „Кирил и Методий“, където се набираха студенти за следване зад граница. Тогава имаше разлепени плакати, в които се посочваше, че американската държава набира кандидати за петте военни академии. И аз отидох, и си подадох документите. Това беше още в X клас. И така цяла година не получих отговор, и когато завършвах XI клас и с моите съученици бяхме готови да пътуваме за морето, тогава ми се обади американският посланик и ми каза, че след два дни заминавам.Аз си помислих, че е шега. И така стана - по едни джинси тръгнах за Америка, и така ми тръгна животът.
Вие сте последният ученик на проф. Табаков. Кое е най-ценното, на което ви научи той?
За мен проф. Табаков е брилянтен учен, човек с много добър характер, голям родолюбец, който винаги помагаше на България. Хората трябва да се гордеят, че има такива българи и да гледат към такива светли личности като проф. Табаков.
Познавайки го 17 години и като негов последен ученик, завършил докторантура през 2006 година, си спомням, че той живееше, за да работи. Той ставаше всяка сутрин с мисълта за това как ще подобри авиодвигателя, как ще подобри космическия двигател. Непрекъснато генерираше идеи. Беше много креативен и в същото време много критичен към компаниите, с които работеше. А това бяха „Дженерал Електрик“, „Ролс Ройс“, „Хани уел“… Всички тези компании се занимават с покрития, с авиолопатки. Плюс това неговият принос не е само в аеродинамиката и авиодвигателите. Енергетиката също използва част от тези технологии, които той е започнал преди години. И в днешно време газовите турбини, които произвеждат електроенергия, за да летят, също използват част от неговите технологии. Имало е моменти, когато сме работели по много секретни проекти. И той се обаждаше, аз съм го чувал, на главния инженер от определената компания и казваше: “Вашият материал е боклук. Вие трябва да го подобрите, защото нищо няма да се получи.“ Понеже неговият български е със силен акцент, звучеше смешно, когато се караше по телефона. Проф. Табаков беше брилянтен човек във всяко отношение. Единствената критика към него е, че той помагаше на прекалено много хора, а някой път тези хора не го заслужаваха, те го използваха. Но когато носиш в душата си желанието да помагаш, ти просто го правиш.
Имате идея да направите музей в София за видни български учени. Разкажете повече за това.
Тази идея се роди съвсем скоро. По време на празненството в София представителите на американското посолство споделиха, че е важно за тях, имайки предвид заслугите на проф. Табаков за науката в Америка, да се направи музей или статуя на професора. Споделиха, че финансирането няма да представлява проблем. От нас се искаше да напишем обосновано какво желаем да бъде направено. Това задължение поехме аз и проф. Хамед. Идеята е да се създаде музей в София, като се започне с представянето на проф. Табаков и се продължи с представянето на заслужили българи в различни области на науката. Ще се опитаме да се възстанови къщата на професораа в родното му село Стакевци. И там също да стане като музей. Имаме идея да се направи и статуя на проф. Виден Табаков. Това обосновано ще го изложа в писмо до американския посланик и до фондацията „Америка за България“ и ще видим какво ще ни бъде разрешено. Ще видим и какво можем от университета да заделим, но смятам, че финансовата страна няма да е проблем. Важно е да направим правилната програма. Единственото желание на семейството на проф. Табаков е музеят да бъде направен така, че да не се заплаща за посещението в него.
Казахте, че често се връщате в България. С какво още се занимавате?
Да, аз често се връщам в България.Даже искам да докарам тук моята компания. Искам да докарам индустрия, защото „Дженеръл Електрик“, е може би най-голямата компания в света на авиодвигателите, в света на енергетиката, в света на здравеопазването. Конкуренцията е на много по-ниско ниво от нас. Мисля, ме самата компания може да отвори тук сервизни центрове. Ние имаме по целия свят глобални центрове за разработки, казват се „global research centres”. Мисля, че в България може да се направи такъв център на „Дженеръл Електрик“. И това ще подпомогне образователната система тук и ще накара самите студенти да имат стимул да учат по-качествено и след като завършат училище да видят, че има къде да се реализират. Защото от гледна точка на моята компания ние не можем да намерим достатъчно инженери. Ние търсим инженери под дърво и камък. В днешно време инженерите са най-важното нещо, защото когато ти си инженер, ти създаваш някакъв продукт. Ако си инженер лесно ще си продадеш продукта, който си създал, защото знаеш за какво говориш и какво предлагаш. Ако си дадеш продукта на един търговец, за него това е просто търговия. Клиентът, който го купува, винаги има технически въпроси, на които търговецът не може да отговори. Затова за мен е важно да се тръгне от инженерна специалност и след това да се учи маркетинг, мениджмънт. Това се усвоява много по-лесно. Трудно е да станеш инженер, натоварването е голямо - математика, физика и др. В България към тези специалности няма интерес, защото няма реализация. Но по света, особено при нас, в Швейцария, има недостиг на инженери. Търсим ги отвсякъде – от Румъния, от България, от Италия…
Поддържате ли връзки с български университети?
Да, работим в тази насока с български университети, защото това е необходимо за нашата компания. В големите компании е добре да се работи, защото голямата компания има гръб, има възможности. Но вътре в самата компания нещата стават бавно. И това, което виждам в Америка и в Швейцария е, че много от студентите, веднага щом излезат от университета, си правят собствени стартиращи компании в някаква насока. Ние като такава компания търсим точно такива млади стартиращи компании, виждаме тяхната технология и им предлагаме помощ да направят тази своя технология под името на продукт, като можем да подпишем договор за дългогодишно сътрудничество или просто ще купим тяхната компания, защото технологията е интересна за нас. Това аз не го виждам в България. Тук се къса връзката между образованието и индустрията.
Ние имаме нужда от свежото мислене на младите хора, защото младите хора мислят по съвсем различен начин. Те не са обременени. Когато влезеш в една компания, ти вече се пречупваш в структурата на компанията и не мислиш толкова много за иновациите, които би трябвало да направиш занапред. И затова много инженери с годините започват да си загубват иновативните способности. Затова се радвам, че професорът през всичките тези години продължи всички негови иновации.
Това означава, че вие сте щастлив човек, защото сте възпитаник на проф.Табаков.
Да, аз съм един от най-щастливите хора, защото по някакъв начин първо съм част от неговия живот, второ аз чувствам, че мога да продължа това, което той е стартирал. И може би един ден и аз ще имам такива постижения като него.
Това предполага много работа.
Да, аз много работя. Всеки ден минимум 12 до 16 часа на ден. Защото в компанията, в която работя, аз съм директор на новите технологии и имам над 400 инженери, които работят за мен. Това, което е по-различно между академичната част и индустрията е, че когато си на такъв висок пост, ти не си само техен мениджър, ти си техен лидер. Те гледат на теб като на баща. Защото всички те си имат свои проблеми, но тези хора трябва да бъдат годни, за да работят добре. И ти трябва да намериш начин да направиш така, че хората да бъдат оперативни всеки ден. И това го няма никъде написано. При нас, повечето вицепрезиденти и президенти са повече от 30 години в компанията.Те са тръгнали от обикновени инженери, знаят цялата структура и всички проблеми.
Не е лесно да сте пример за вашите подчинени и да поемате отговорност за тях.
Не е лесно, но човек си избира начина, по който да живее. Аз от малък винаги съм искал да постигна мечтите си. И винаги съм успявал с това, с което съм се захващал. Това не значи, че когато човек не успее, не е годен да бъде лидер. Напротив, аз също казвам, че когато хората сбъркат някъде, те се научават на нещо. Но въпросът е грешките да не се повтарят.
