Радост Кунчева е родена във Видин. Завършила е „История и география“ и „Теология“ във ВТУ „Св.Св. Кирил и Методий“. От доста години живее в Пловдив, където е омъжена и работи във фирмата на съпруга си. Председател е на „Асоциация на власите в България“ в града.
Радост, каква е дейността на пловдивското дружество „Асоциация на власите в България“, на което ти си председател?
В това дружество участват преселници от този край, Северозападния, но има и местни, които живеят в Родопите и бяха много изненадани, че имат влашки корени. Почнаха да споделят и се оказа, че имат влашки корени от Плевенско, я някои от Видинско. В Пловдивско живеят много власи, някои са студенти, други създават семейства и остават в града. Много добре работим с организацията на куцовласите във Велинград и си помагаме. Всячески се мъчим да запазим всичко, което е останало от нашите баби от влашкия край. В момента работим по проект, с който се опитваме да възстановим традицията за правене на предмети от плъсти, вълна. В Неговановци са се правили килими от плъсти. Ние сега ги представяме по-осъвременено. Това са пана, цветя за коса и др., които аз правя. С двете ми сестри издирваме стари бродерии, които са уникални и неповторими. Доста сме събрали като разнообразие. Това, което ни прави впечатление, е че няма българска, няма сръбска, няма румънска бродерия, всичко е преплетено, заимствано, особено в това ъгълче на България, където сме ние. Всичко е имплантирано едно в друго и нещата буквално са едни и същи. Различават се по това кой какво допълнително си е измислил, за да е „мъй мандру“, т.е. по-хубав от другите и по-ефектен.
Разкажи повече за носията, която си облякла.
Носията, с която съм се изкиприла днес, е неговановска. Тя е и на двете ми баби. Ризата е на повече от 100 години и не е мръднала. Просто качествено са работили хората. Мотивите в нея са с червен цвят, който има за цел да пази, да защитава, да зарежда със здраве. И сега, в днешно време, носим червени конци със сребърни висулки, за да се пазим от лоши очи. Нещата не са измислени днес, те идват от вековете. Това е паметта на народната носия. Сега я носим без да знаем значението на елементите в нея, но нашите баби са го знаели и съвсем целенасочено са слагали един цвят на определено място, за да пази, да защитава, за здраве, за плодородие и за всичко, което е важно в живота.
На главата си с коронка наречена „конч“. Какво означава и от кого се носи?
„Конч“ е булчинското забраждане в Неговановци. Това го слагат само булките. Не знам от колко отдавана е. Но бижуто в центъра на „конч“–а е от турско време, а пък в огърлицата има вплетена турска сребърна монета. „Конч“ има и на други места в България. С мои приятели, които живеят в градчетата в подбалканската котловина, открихме в исторически архиви , че е съществувала заповед на султана, с която се забранява жените да ходят с високи украшения на главите, тъй като ходели много гордо и накърнявали достойнството на поробителите. Това идва и от т.нар. болярски родове, които се преселват по нашия край. По принцип всяка жена трябва да се чувства принцеса, особено когато е облечена с национална носия.
Откога участваш в международния фолклорен фестивал на влашката – румънска песен и танц?
Почти от самото създаване на фестивала участвам. Моят баща е в асоциацията на власите от самото й създаване. Той е един от бившите председатели на асоциацията. С моите две сестри в годините сме участвали по всякакъв начин във фестивала - и като водещи, и като организатори, и като общи работници. Ние сме многоръкият Шива – вършим всичко. Иначе аз съм член на читалището в село Неговановци и член на групата на бабите. И затова участвам във всички фестивали на народното творчество. Играя с удоволствие влашки хора.
Кое е любимото ти влашко хоро ?
Има едно „ситно влашко хоро“, то ми е най-любимото. Иначе „ширата“ ми дава едно усещане за волност. Буквално докато играеш хорото, чуваш копитата на конете, които са препускали по полето едно време и усещаш духа на тези хора, които са го измислили. Трябва ти смелост, за да гониш вятъра.
Прави впечатление, че най-сложните хора в България, са тези във Видинско, влашките хора. Наблюдавам в много предавания и тв формати, че много състави започнаха да играят влашки хора. Определено има „бум“ на интереса към тях. Преди две години във Видин гостува ансамбъл „Пирин“. На финалния танц имаше носия, с която бяха изимитирали носията, с която аз съм в момента, т.е. неговановската носия. Това беше един жест на комплимент към Видин, хората се бяха постарали да изровят от сайта на асоциацията тези мотиви, иначе няма откъде да се вземат и да го представят с тяхното виждане във влашки танц.
Съществува ли връзка на хорото и народната носия?
Хорото е поводът, за да отидеш да представиш новите си дрехи, най-хубавото, което имаш. Там е мястото за сгледи, там мъжете, които са ходили на гурбет си показват новите костюми. Даже имаше един такъв куриозен случай - на един мъж му изпратели от Америка сатенена пижама и човекът се изпъчил с нея на хорото, просто тя е била достатъчно лъскава и красива, за да го направи. На хорото жените ходят с наниз суфорини, които са задължително златни, не сребърни. Има специален наниз, който се е слагал на булките на сватбите и след това се пази от жените. „Салба“ пък е накит, което го имаме ние тук и се прави така – върху кадифе се зашиват жълтици. Направи ми впечатление, че в съседна Сърбия също си имат „салба“. С тези накити хората са показвали имотното си състояние, определял се е статусът им. Те показват, че влашкото население се стреми изцяло към естетиката и красотата в живота, в танца, в носиите и в песните.
Откъде е любовта ти към влашкия фолклор?
Любовта ми към влашкия фолклор и традициите се корени в домашното ми възпитание. Корените ги осъзнаваш малко по-късно. Тогава осъзнаваш целия спектър от емоции, факти, история, които носиш със своя род. В моята фамилия децата се възпитават в това, че те са единствени и неповторими, че всеки може всичко. Опитвам се на моя син това да го предам. Лошото е, че 40 и кусур години предишната власт, която беше, се опитваше да потъпче и да потопи малцинствата в България, и да изкара хората от тях като нещо по-долно. Няма такъв човек, който да е чист ариец в тази държава, всички носим в себе си по няколко неща. Моят съпруг има баба гъркиня, а другата му баба е от Родопите. При мен е същото – едната ми баба е врачанка, а другата е влаинка. Доста интересно се получава. Знам, че камъкът си тежи на местото. Трябва да знаеш кой си, за да те уважават другите хора. Колкото и добре да се чувстваш на друго място, като се прибереш у дома, душата ти се разтваря.
Какво ти дава работата ти като председател на асоциацията на власите в България“?
Работата ми дава чувство на удовлетворение, че пазиш нещо, което е твое родно и трябва да се почита и съхранява.
Какво би пожелала на читателите на „Конкурент“?
Желая им здраве, защото много е важно да сме здрави, желая им оптимизъм, защото този край го държи единствено оптимизмът, желая да се огледат и да се вгледат в себе си, да намерят онова нещо в рода си, което да го държи с високо вдигната глава и да им даде сили да прекрачат в утрешния ден с оптимизъм и вяра!
