Ерик Петров е хореограф, ръководител на фолклорна студия
„Северняци“, детска фолклорна студия „Севернячета“ и работилница за народни хора. Председател е на сдружение „Усмихни се с нас“. Роден e във Видин през 1958 г., средното си образование получава в града, след което завършва института за културно-просветни кадри в Благоевград, специалност „Хореография“. Съвместно с асоциацията за развитие на изкуствата и занаятите – 7, организира голямото хоро във Видин за втора година.
Ерик, всички те познават като танцьор, откога танцуваш?
Танцувам народни танци от V клас, от 11-годишен. Навремето хореографът Тодор Александров минаваше в училищата и записваше за участие в състави на бившия пионерски дом. Като всички деца и аз вдигнах ръка и се записах. Отидох на една-две репетиции, но нещо не ми хареса. Желанието ми се уби и почнах у дома да мрънкам, че не искам да танцувам, че ме болят краката, че ме боли стомах. Майка ми тогава много настоя да не се отказвам и ми каза: „Щом си се хванал, ще го караш докрай“. И почти насила ме накара да продължа. За което сега съм й благодарен. Ето толкова години станаха, а те са много, се занимавам точно с народните танци.
Къде си танцувал най-много?
Най-много съм танцувал в ансамбъл „Дунав“. Десет години бях хореограф на ансамбъла. Работех и ката танцьор, и като хореограф, и като организатор – всичко минаваше през мен. По време на управлението на предишния кмет Гергов бях съкратен, за което съм му много благодарен. При мен се получи коренна промяна в обстановката, в работата, която е съвсем творческа и най-важното - вече виждам плодовете на своя труд. И разбира се, съм много доволен и горд с това, което постигнах за тези четири години.
Разкажи повече за фолклорна студия „Северняци“ и за детската фолклорна студия „Севернячета“.
През тези четири години видях, че мога и сам да продължавам да работя това, което умея най-добре. Доволен съм от това, че можах да се докажа като ръководител и организатор. По организационната работа много ми помага Боби, моята съпруга. Много е важен човекът, който се занимава с организацията. Тя има и много познати, които постоянно я търсят. Аз се занимавам най-вече с художествената част. Малките севернячета, които обучавам, са около 40 деца. Това са и деца от детски градини. Възрастта на участниците е от 5 до 12 години. Те постоянно излизат на сцена, включваме ги в концерти, за да има разнообразие. Децата са доста напреднали и вече могат да се справят и без мен на сцената.
С какви награди можете да се похвалите?
Имаме много награди. Няколко години подред сме носители на златни медали на фестивала „Напеви от Северозапада“ в Монтана. Получихме златен медал във Вършец на „Златия пее и тенцува“. Постоянно участваме във фестивали в нашия край. За деня на Съединението бяхме в Кавала, Гърция. Участвахме с двата състава и се представихме със страхотен концерт. Надявам се да продължим така с изяви в чужбина, макар че е трудно с малки деца. А концертният състав „Северняци“ основно се представя пред гостите, които идват във Видин с круизните кораби. Вече четвърта година изпълняваме художествена програма пред туристите, които ни харесват.
Как те приемат българските танци?
Много добре се приема българският фолклор от чуждите туристи. Повечето са възрастни хора и с умиление, и с много интерес следят програмата, много ни се радват, пипат костюмите, искат да свирят на инструментите, хващат се с нас на хорото. Изпитват удоволствие от нашите български ритми и танци.
Ерик, ти обучаваш и с хора, които идват да танцуват за удоволствие, те са и най-много. Какво ги привлича?
Да, тези хора са най-много, сред тях жените преобладават, мъжете са по-малко. Групата е около петдесет човека. Идват различен брой хора в зависимост от това кога са свободни. Започнахме да излизаме и с тях на концерти. Досега имахме три изяви - на коледния концерт във Видин, в Грамада, на фестивала в Антимово. Хората танцуват, защото им харесва и ги разтоварва от всекидневните грижи и ангажименти. Обичат българските ритми.
Напоследък има засилен интерес към българското хоро. Какво е твоето мнение.
Да, особено в последните години е засилен интересът към българския фолклор. Стана модерно. За съжаление, повечето клубове правят някакви разработки, вариации на автентични хорá. И трудно вече можеш да разбереш кое е автентично, кое е преработено, кое е обработено. Аз се стремя в моя клуб да се придържам към автентичното. В нашия край нещата са автентични. Далеч съм от мисълта, че мога да знам едно пиринско или едно шопско хоро колко е автентично. Но имам познанията, знам хорáта, които са автентични. Играем най-вече автентични хорá, така както се играe на мегдана, но имаме и обработени.
Колко хорá вече са научили редовно идващите в часовете ти?
56 хорá от цяла България вече знаят редовно посещаващите работилницата. Малките севернячета знаят също около 30 хорá.
Подкрепяш ли изучаването на народни хорá в училищата ?
Да, разбира се, че подкрепям тази идея. Но искам материалът да бъде поднесен на децата така, че да им бъде интересно. Моите деца в детската градина играят 5-6 хорá, по-големите знаят „Малишевското“, а в програмата на МОН това хоро е заложено в X клас да се учи. Представете си колко ще е интересно на едно дете да играе ръченица цяла година. Ами няма да му е интересно. Или пък „Елено, моме“ ще се учи чак в XII клас. За 12 години е заложено да сe учат 12 хорá, така че програмата за изучаване на народни танци в училищата трябва да се обмисли.
Какви проблеми има един танцов клуб като вашия?
Най-вече проблемите са ни финансови. При мен родителите си плащат пътя на децата, когато пътуваме за участия. Но участията за нас са важни, защото трябва да се създава интерес и тръпка. Например най-малките сме ги включили с един танц на голямото хоро, което предстои. Доволен съм, че децата, които идват при мен, съм ги научи на български народни хорá. За тях е голяма тръпка да участват на сцена.
Вие сте организатори на голямото хоро. Разкажи за него.
За втора поредна година сдружението ни „Усмихни се с нас“ прави това голямо хоро заедно с асоциацията за развитие на изкуствата и занаятите -7, в рамките на "Традиция в града“. Инициативата има за цел да покаже различните автентични носии в България. Кампанията цели популяризирането на красотата и разнообразието на традиционния български костюм и хоро. Това е един парад на носиите, който тръгва от спортната зала и стига до художествената галерия. Играем най-популярните хорá от нашия край и от другите фолклорни области. Тази година Голямото хоро събра над 500 човека във Видин. Участваха самодейците от 12 читалища и 4 танцови формации от областта и разбира се, много видинчани.
Обичаш българското и направихте бал с български носии...
Да, за пръв път във Видин направихме фолклорен бал с национални носии. Получи се прекрасно, всички с български носии, без чалга. По принцип нашите сбирки протичат без чалга. Целта ни е да популяризираме още повече българските хорá и да накараме хората да се облекат с български фолклорни носии.
Какво е за теб работата?
Духът ми е много млад. Това е защото работя постоянно с млади хора. Сигурно понякога се вдетинявам, защото с тези дечурлига няма как. Но децата ме зареждат с положителна енергия. Е, краката ме болят от време на време...Но всичко е много е емоционално. Обичам си работата. Без любов нищо не става.
От какво се ръководиш в живота си?
Аз винаги казвам: “Бъдете добри и се обичайте!“ А танцът ни прави добри.
Какво Би пожелал на читателите на вестник „Конкурент“?
Преди всичко да са здрави, да обичат българския фолклор, това е, което ни държи като нация. Обичайте нашия фолклор, популяризирайте го и бъдете българи! Изчезне ли нашият фолклор, ще изчезнем като нация.
