Всички искат да се снимат с него – малки и големи, обикновени хора, висши политици и управници. Той не отказа на никого и използва всеки момент, за да каже по някоя добра дума, да окуражи хората, които искат да се увековечат...
Когато малките футболисти на „Ботев“ /Враца/ бяха унили и разплакани заради четвъртото място и изпусната купа в домакинския турнир, той отиде при тях и ги увери, че е губил доста мачове, преди да започне да печели. Каза им, че той самият не е имал възможност да участва в такава надпревара, тъй като когато е бил на техните години, във Враца подобни състезания не е имало. Не пропусна да им каже обаче и, че на техните години не е имал смартфон и персонален компютър, а че е тичал подир топката до изнемога. Надъха ги в следващия турнир да са минимум трети, а те му обещаха да го изпълнят!
Такъв е той – Мартин Петров, врачанската футболна легенда. Човекът с 90 мача за националния тим на България и автор на 20 попадения за „лъвовете“, но и асистент на стотици други голове в клубните отбори, през които е преминал. Това е човекът, вкарал последния гол за България на голям футболен форум – на европейското първенство в Португалия през 2004 г.
Онази вечер видях в очите на стотици врачани желание да го пипнат, да го поздравят, да го докоснат. По-смелите се снимаха с него. Други – признаха, че това им е поредната снимка. А той не отказа на никого и не върна никого.
Такъв е откакто го познавам – от зимата на 1997 г., когато взех първото си интервю от него. Представи се като в училище и никога няма да забравя първите му думи: „Казвам се Мартин Петьов Петров и съм възпитаник на „Ботев“ /Враца/...“. По същото време той стягаше куфарите за Швейцария, тъй като беше купен от „Сервет“ /Женева/ от ЦСКА. През следващите 20-ина години Мартин премина от Швейцария през Германия и Испания до Англия, но си остана същото лъчезарно момче. Никога не се поддаде на изкушението да говори гръмки фрази, нямаше група от „верни журналисти“, които срещу едно малко можеха да свалят звездите от небето за него. И сигурно затова някои медии го мразеха. В чужбина обаче журналистите го кръстиха Свръхзвуковия заради бързината, с която задминаваше защитниците преди да забие поредния си гол с левачката или да центрира перфектно за поредния гол на своя тим...
Защо написах всичко това дотук? Защото си дадох сметка, че на 1 юни Мартин долетя от Испания, където живее със семейството си, за да награди призьорите от детския футболен турнир във Враца. Направи го още, когато получи поканата от общинската управа. Не поиска време да размисли, отсече „Идвам!“. И дойде. Награди ги. И си тръгна. Такъв е той – Мартин Петров, той е явление за врачанския футбол. А за малките футболисти от школата на „Ботев“ /пък и не само за тях/, той е легенда.
Не е ли крайно време да търсим подобни личности, около които да се обединяваме?!
