Г-н Здравков, как приемате удостояването ви със званието „Почетен гражданин на „Враца”? Конкуренцията ви бе сериозна.
Радвам се, че общинският съвет оцени моята 55-годишна дейност като състезател, треньор, съдия и деятел. Наградата е признание не само за мен, но и за целия спорт в града.
Голямата ви любов е борбата. Кога и как започна всичко?
За първи път излязох на тепиха през есента на далечната 1962 г. Първите ми тренировки във врачанския клуб бяха под ръководството на изтъкнатия специалист м.с. Петко Петков. Кариерата ми продължи в тогавашната спортна школа „Чавдар” към ЦСКА. Завърнах се в „Ботев” и участвах в първенствата при мъжете до 1973 г., като от 1970 г. бях и треньор на юношеския състав.
Вие сте сред борците, които завоюваха първата отборна титла в историята на врачанския клуб.
Така е. Това се случи през 1964 г. в Бургас при юношите младша възраст, а в индивидуалната надпревара до 73 кг взех сребърно отличие. Впоследствие станах многократен медалист от републиканските първенства. По време на престоя ми в ЦСКА, получих и повиквателна за националния младежки тим.
Успехите ви като треньор и съдия по-значими ли са от тези на състезател?
Започнах с децата от училището в Згориград. Седем пъти те спечелиха златни отличия в републиканските първенства, организирани от министерството на просветата. От школата ми във врачанското село се прославиха станалият световен шампион Ивайло Йорданов, медалистът от различни престижни прояви Тодор Антонов, Красимир Павлов, Николай Ценов, Валери Павлов и много други.
Получих диплома от държавната треньорска школа към ВИФ, а впоследствие завърших и висше икономическо образование. Станах помощник на Георги Дамянов в мъжкия състав на „Ботев”, участник в тогавашната елитна „А” група. Националният наставник Бобе Доросиев ми гласува доверие и ме привлече за негов асистент в периода 1984-1989 г., когато нашите класици постигнаха най-значимите си успехи.
Вие сте един от хората, поставили началото на женския профил в „Ботев 93”.
Заслугата за това не е само моя. Инициативата реализирахме заедно с Петър Илиев и Пламен Боцев и бързо поставихме клуба сред водещите в страната. През 1986 г. станах заслужил треньор по борба, а след 2 г. ми бе присъдено званието – майстор на спорта за особени заслуги.
Интересна и интригуваща е вашата треньорска кариера и зад граница.
ФИЛА ме изпрати през 1985 г. като делегат в Ирак на треньорски семинар, за да обучавам местните специалисти. След 4 г. станах наставник на националния младежки тим там. Военно-политическата ситуация в страната ме принуди на 2 пъти преждевременно да напусна Близкия Изток.
Имате ли по-любопитни случки от престоя ви в Ирак?
Преживях бомбардировки, както по време на Ирано-иракската война, така и по време на американската операция „Пустинна буря”. По-страшно бе втория път, тъй като се намирах в Багдад със семейството си. Успях обаче навреме да евакуирам близките си по дипломатичен път. Малко по-късно аз и друга група българи успяхме да се приберем по-доста сложен начин, но дори и днес все още не ми се говори затова.
Вярно ли е, че сте получили награда от Саддам Хюсеин?
За развитието на борбата в Ирак получих като награда златен ръчен часовник „Сейко”, но не от Саддам Хюсеин, а от неговия син Удай, който тогава бе председател на олимпийския комитет на страната.
Повече от 40 г. успешно се изявявате и като съдия у нас и в чужбина.
Няколко пъти бях избиран за рефер №1 в България, а през 1983 г. в Александрия взех международна категория в борбата. От БФБ и ФИЛА притежавам богата колекция от медали и купи, присъдени ми за авторитетно съдийство. През 1991 г. получих I степен в съдийството, а през 1994 г. - най-високата олимпийска категория „екстерна“. Сред най-значимите форуми, на които бях съдия, са: европейските първенства в Будапеща и Гьотц /Австрия/, световното във Варна през 1996 г., Панамериканските игри в Куба през 1988 г., Арабските игри в Багдад и Средиземноморските в Атина.
Покрай съдийството май сте обиколил доста страни?
Поканите да реферирам на турнири от различен ранг ме отведоха до десетки държави на 4 континента – Европа, Азия, Африка и Латинска Америка. Най-много съм бил в скандинавските страни – в Швеция 15 пъти, а в Норвегия – 11.
Дълги години бяхте главен специалист и старши експерт по спорта и туризма в община Враца.
Това също е значим момент от кариерата ми. Заедно с колегите ми организирахме едни от най-масовите прояви не само в региона, но и в цяла България – пролетните и есенните спортно-туристически събори във Врачанския Балкан, Деня на интензивното ходене, ученическите игри и др.
В средата на септември ставате на 69 г., но продължавате ли да сте двигателят на спортно дружество „Ботев”?
Секретар съм на СД „Ботев”. По станала традиция от 4 г. през май и декември почитаме ветераните и юбилярите в спорта. Имаме и други инициативи, за които „Конкурент” подробно информира обществеността. Важно е обаче да се знае, че дружеството разчита само на средства от спонсори, не харчи пари на общината и държавата.
Най-голямата ви гордост е внукът, кръстен на вас. Ще поеме ли пътя на дядо си?
Илияс живее в Швейцария заедно с родителите си - сина Здравко и снахата Александра. Внукът вече е на 12 г. и играе футбол за училищния си тим в Люцерн. Наскоро участва и в традиционния там маратон за всички възрасти.
