Днес в 21 век да си вестникар е нещо подобно на това да кажеш , че си грънчар – преди време необходим, а днес се опитват да ни превърнат в нещо като експонати. Не ни смятат за престижни журналисти, защото не сме част от мощната индустрия на радиото и телевизията, на интернет изданията, но въпреки всичко нас ни има, преминаваме през времето, наблюдаваме всичко около себе си, търсим необичайното, за да го разказваме на хората.
Това правим ние в „Конкурент” вече 20 години. Продължаваме да търсим интересните истории в Северозапада и да ги разказваме. Ние сме връзката между властта и хората, откриваме необичайните истории на обикновените хора и ги правим достояние на всички.
Преминахме през бури, порои, вървяхме по изровени пътища, но не ни отнесе вихрушката на индустрията, нито потънахме в тинята на проблемите и трудностите. Успявахме да се измъкнем, за да продължим. И се променихме, защото светът около нас се промени, новините се забързаха и ни заливат от сайтове и социални мрежи.
Какво ни остана на нас вестникарите – да търсим различното, за да сме интересни и да останем верни на читателите си.
Опитваме се, не се отказваме, макар че сякаш се опитват да ни задушат.
„Радиото и телевизията успяха да издигнат производството на новини от занаят до мощна индустрия”, казва френската писателка Натали Сарот. И е права – там се наливат пари, а българинът днес вярва на телевизия. Няма значение кой и как го манипулира, нали е казано по телевизията, това стига.
За сайтовете не ми се говори. Там е доста трудно вече да се разбере кое е истина и кое – не. Има сериозни сайтове и те са тези, които се правят от стари вестникари.
“Журналистиката е най-добрата професия” твърди ГабриелГарсия Маркес. Малко e претенциозно да се наричаме журналисти. Журналист е бил Хемингуей. Смятам, че ние сме репортери – хората, които работят на терен, снимат и държат диктофони, понякога ръцете посиняват от студ, а после всичко се подрежда в ума ти, за да можеш щом седнеш пред компютъра думите да се заредят.
Докато напишеш текста случката вече се е появила в Интернет. Често се питаш – „Абе, аз там ли бях?” Става като„свраките” и „каките” след флашките „Янева – Ченалова”. 10 души репортери чуха премиерът Борисов да ги нарича „каки”, един – „свраки”, ама бил най-бърз и „свраките” се появиха по всички радиа и телевизии.
Световно проучване подрежда репортерите вестникари сред професиите, застрашени от изчезване. Класацията се оглавява от пощальоните. И тях ги убиват експресните куриерски услуги и новите технологии.
Вестниците обаче скоро няма да се затрият, защото хората, които работят в тях не са просто репортери, а вестникари, а вестникар трудно става телевизионер, виж, писането в нета и създаването на блогове е друга работа.
От зората на журналистиката вестниците имат една важна цел - да информират. Но от самото начало е всеизвестно, че журналистиката може да оказва политическо, морално и всякакво друго въздействие и е ясно, че „министър и муха се убиват с вестник”, не с телевизор.
„Българията най-обича пиперливото.... В България или трябва да бъдеш вестникар или да не си. ...Туряй, братко, пипер, пипер, пипер! Раздухвай фактите, усиляй краските, избирай живописни епитети, тури епохални лъжи и колосални низости, а главно въведи скандална хроника. Нашето българско общество, огромната му маса, иска пиперец, горчица, ама английска горчица за манджата, за да я глътне вкусно, па била и от динени кори...”
Това е написал Вазов преди век. Звучи си добре и днес. Важното обаче е да не предозираме пипера, защото само веднъж в живота се вкусва онова ужасно люто, което изгаря цялата ти същност и те отказва от пипера за цял живот.
За 20 години „Конкурент” се научи да слага точното количество пипер, защото без пипер манджата е блудкава.
Светла Иванова,
кореспондент на "Конкурент" за Монтана
