Татяна Рачева е ръководител на школата по джаз танци „Фейм“ към читалище „Цвят“ във Видин. Родена е в града, но е живяла в Кърджали. Завършва висше образование във ВХТИ София със специалност „Инженер-металург по цветни метали“. След 2-годишна специализация към консерваторията получава диплома за ръководител по танцово изкуство. От 25 години е ръководител на школата по джаз танци.
Таня, как така си родена във Видин, пък не си живяла тук, а в Кърджали?
Да, родена съм във Видин, но когато съм била на 8 месеца семейството ми се мести в Кърджали. Моите родители заминават да работят и там минава детството ми. Дейността ми като танцьор започва в Кърджали. На 5 години мама ме заведе в дома на културата в града. Дилемата беше пиано или цигулка. Аз исках пиано, мама искаше цигулка, така и не се разбрахме. И накрая ме записа на балет. Така започнах да танцувам класически балет. След като завърших висшето си образование в София, през 1978 г. дойдох във Видин. Тук имаше стабилна класическа школа. Не започнах веднага с танците. Първо работех като инженер.
Как се сложи началото на школата по танци?
Правейки си дипломната работа през март на 1978 г., започнах курс по танци към читалище „Цвят”. В началото бяха само големи момичета. По-късно започнаха да идват и по-малки деца от 6 години и нагоре. Ранната възраст е благоприятна за учене на всичко. Счита се, че тази възраст е много добра за възприемане на материала. Създадох сегашната школа по джаз танци през 1991 година.
Как беше в началото?
Началото беше трудно - докато се утвърди, докато се разбере какво се танцува, думата „джаз” беше непозната и стряскаща. Но аз така и не промених името на школата. Джаз-техниките са много. Като се започне с някаква техника се работи до усъвършенстване. В началото се опитвах да правя по-тежки техники, но не се получи. Това са деца, те не са професионалисти. Трудно е да си хореограф, трудно е да бъдеш ръководител на такъв състав. Това е безкрайна отговорност към родители и към деца, безкрайни ангажименти. Работата ми е такава, че вечер съм ангажирана. Разминавам се с близките си и приятелите си. Когато другите почиват, аз работя.
Колко деца са минали през школата за тези 25 години?
Между 800 и 1 000 деца са минали през школата. Повечето от тях ме помнят, уважават ме, обаждат се, идват, поздравяват ме по различни поводи. За мен това е много важно. Изпитвам удовлетворение, че съм била с тези хора и те не ме забравят. С тях сме като приятели, не като ръководител и изпълнители. Обичам си ги всичките, които са минали през школата. Радват ме. Аз се гордея с тях.
Какво привлича децата в джаз танците?
Емоцията, която изпитват децата когато са на сцената, е безкрайна. Сцената е магия. Когато танцуват, те са щастливи и удовлетворени, гледат ги много хора. И това е основното. Но като пораснат, децата заминават, продължават нагоре във ВУЗ, в живота. И след време осъзнават какво са им дали танците. Учат ги на ред, дисциплина, отговорност, сила да преодоляват трудности, каляват се характерите им. Когато танцуваме, не всичко върви по вода, винаги има разногласия. Както аз ги възпитавам, така и те мен ме възпитават. Взаимни са нещата. Благодарна съм, че до ден днешен имам обратна връзка. И аз ги слушам. Те ми разкриват нови неща, нови възгледи, уча се от тях.
Родителите на децата помагат ли ти?
За мен и за родителите е голяма отговорност да работим с децата. Благодаря на бащите и майките на малките, които през свободното си време, водят децата на танци. Това е голям техен ангажимент. Обикновено концертите ни са в празнични дни, когато хората празнуват и почиват. Родителите дават от личното си време, за да помагат в развитието на децата си, но който е минал през школата, е получил личностно израстване и житейски опит.
Гордееш ли се с наградите, които сте получавали?
През тези години завоювахме много отличия. Първата ни награда е от 1998 година. Тогава за първи път изведох състава, реших, че сме достатъчно силни да се появим на конкурс за камерни танци в Горна Оряховица. Това беше много престижен конкурс. Извоювахме второ място, но за нас беше равно на първо. Тогава се борехме с вече утвърдени имена. Това ни беше първото явяване, първата награда и оттам нататък на всеки конкурс, на който сме били, не сме се връщали без награди. Пловдив, Варна, Бургас, Хасково, Стара Загора, София. В столицата спечелихме нашия първи златен медал на фестивал с много авторитетно жури. В него участваха балетмайсторите на софийската опера и музикалния театър „Стефан Македонски”, главният хореограф на балет „Арабеск”, което означава, че тази първа награда е голямо признание за нашия състав. Получихме и специална награда за хореография, което ми донесе удовлетворение. Конкурсът не е само битка за определено място, конкурсите са сверяване на часовника за това къде се намираме и на какво ниво сме. Залата ни е пълна с купи и грамоти. Тези награди не се подаряват, всичко е спечелено с много труд, много обич и с много всеотдайност.
Твоята дъщеря Зори и други момичета минаха през школата и не я забравят, а напротив, продължават да се връщат и да танцуват.
Има момичета, които много бързо се отказват, но има и такива, които работят с години, които искат да вървят стъпало по стъпало нагоре и трудностите не ги плашат. Има момичета, кито са започнали с танците в ранна възраст и танцуват до последно и когато се върнат във Видин, идват при мен да танцуват. Казват, че това, което са научили при мен е на много високо ниво. И аз наистина съм вдигнала летвата.
Какво би казала на своите момичета, които вече са напуснали школата и града.
Искам да благодаря на момичетата, които излизат от школата и не са в града, но продължават да идват на всички концерти, които правим. Много им благодаря! Нашите концерти ги правим в драматичния театър и на лятната сцена на „Баба Вида”. За съжаление там от години не правя концерти, защото сцената е пропаднала и няма кой да я ремонтира. Постоянно ме питат кога ще направя концерт на „Баба Вида”. Там бяха едни прекрасни изяви, атмосферата беше приказна. Всичко е много красиво - декора, реката, небето… Емоцията от летните бури също се помни. Първият ми голям самостоятелен концерт беше на „Баба Вида”.
Необходими ли са концертите за децата?
О, да, концертите са необходими, защото децата трябва да се изявят и да покажат какво са научили, да се покаже целият обем на работата, иначе се показваме на парче и не може да се прецени какъв е обемът на работата. В концертите винаги са добре дошли да се включат и порасналите деца, сега вече студенти или работещи. Надявам се пак да стане така на предстоящия концерт за 25-годишнината през май. Те имат безкрайно желание да дойдат. Надявам се да бъдат сред нас или като участници, или като зрители. На последния ни голям концерт за 20-годишнината бяха дошли над 700 души. Ветераните имаха специално участие в него, надявам се и сега да дойдат и да се включат.
Издай малко от кухнята, как се създава нов танц?
Всеки хореограф си има някаква мисъл, която му витае в главата. Аз първо си намирам музиката. Когато реша да правя нов танц, прослушвам много музика. Даже, когато ходя по улицата и чуя мелодия, която ми харесва, веднага я пробвам. Един танц може да го направя за няколко дни или за няколко месеца. Различно е. Някои си мислят, че става за 1 час, но не е така.
Има танци, които вървят през годините и не се свалят от репертоара на джаз-състав „Фейм”.
О, да има знакови танци като „Българка”, „Лазарки”, „Самодивско биле”, „Алилуя”, „Катерино моме”, които държа да присъстват в репертоара и те са емблематични за състава и държа те да се поддържат. Тези танци остават и се помнят, често ме питат за тях. Започнах първо с танци на българска основа. Тогава за пръв път показах „Българка”. Това са танци от много години, но те се помнят. Всяка година поне 30 танца присъстват в репертоара на школата. Концертите ни са шарени, репертоарът на школата е много голям.
Какво ти дава работата?
Работата ме държи млада, в кондиция, в дух. Доволна съм и съм благодарна на всички, които са минали през школата, на взаимното уважение, което сме имали, минали сме през безкрайни трудни моменти. Но в крайна сметка, когато направим големите концерти и когато сме си свършили работата, след като сме си отдъхнали отчитаме, че всичко сме направили както трябва. Тогава идва и голямото взаимно удовлетворение.
Какво си пожелаваш?
Искам да пожелая на моите танцьори да са здрави, да са все такива оптимисти, да са изпълнени с жизненост в танците и в живота! Пожелавам на родителите да са все така всеотдайни, да сме взаимно уважителни, защото без родителите няма как да си свърша работата, те са важен фактор. Пожелавам си и аз да съм здрава, да подготвим голям концерт и децата да са щастливи и удовлетворени. Тогава и аз ще съм щастлива.
