Руско-турската война от 1877-1878 г. е забележително събитие с изключително значение за новата ни история. Чрез нея бе отхвърлено многовековното чуждо господство над българските земи и възкресена една от най-древните европейски държави - българската. По същество войната се явява продължение на българското национално-освободително движение. Нещо повече тя е предизвикана от героизма и саможертвата на участниците в Априлското въстание, удивили света и принудили цивилизована Европа да излезе от ролята си на безпристрастен наблюдател, когато варварски се унищожава една народност, обогатила световната култура със своята оригинална писменост и култура.
През декември 1876 г. в Цариград е свикана посланическата конференция на великите сили, която излиза с предложение да бъде дадена автономия на българите, но то, както и Лондонският протокол от март 1877 г. са отхвърлени от Османската империя като недопустимо вмешателство в нейните вътрешни дела. Така мирните средства за разрешаване на Източната криза и в частност на българския въпрос са изчерпани.
На 24 април 1877 г. в Кишинев всерусийският император Александър II обявява 11-та по ред война на Турция, известна като войната на кръста с полумесеца. Тя е посрещната с огромно въодушевление, както от руския, така и от българския народ. Известен е случаят със сибиряка Алексей Макаров, който изминава пеш разстоянието от Сибир до Одеса, за да се запише доброволец. В Кишинев и Плоещ се събират стотици български патриоти, които полагат основите на Българското опълчение, достигнало до края на войната до 12 хиляди души и превърнало се в синоним на българската войнска храброст.
На 27 юни 1877 г. 14-пехотна дивизия, начело с ген. Драгомиров форсира Дунава. Паметни са думите на руския военачалник, с които се обръща към своите войни: „За нас нищо средно няма, или отвъд Дунава, или в Дунава“. Блестящата операция по преминаването на голямата европейска река е изключително достижение на руското военно изкуство. Целта, която руското командване преследва е главният удар да бъде нанесен по най-късия път от Дунава през Балкана към Одрин и Цариград.
Изходът от войната в голяма степен се решава с превземането на Плевен, превърнат от Осман паша в непревзимаема крепост. Там се разиграват едни от най-кръвопролитните сражения между руските и румънските войски и турските части. Благодарение на талантливите руски генерали Скобелев и Тотлебен, осъществили блокадният обръч около Плевен, Осман паша е принуден да признае, че това е началото на края. На 10 декември 1877 г. 40-хилядната турска армия капитулира.
Дързостта и героизма са решаващия фактор във войната. Руси, финландци, украинци, румънци и българи доказват на развълнувана Европа, че справедливата кауза побеждава дори тогава, когато препятствията изглеждат непреодолими. Стремителното нападение на предния отряд на генерал Гурко, сраженията при Стара Загора, Шипка и Шейново, боевете за Плевен и зимното преминаване на Балкана са забележителни постижения в световната военна история.
С обсадата на Плевен е свързано и освобождението на Враца и Врачанския край от специалния десен летящ отряд на ген-майор Николай Степанович Леонов I. Враца се явява първият освободен голям град в Северозападна България. А врачани имат забележителен принос във войната - основаването на конната сотня към БО. Мито Анков, Григорий Найденов, Иванчо и Коста Бошнякови и Иванчо Цветков си закупуват коне със собствени средства и доказват, че българинът „макар и да е живял 500 години под тежко робство, не е изгубил прадедския си юнашки дух“.
Удивително е също, че врачани, усетили вкуса на свобода, не забравят, че за освобождението на целокупна България все още се воюва: „Като ся наслаждаваме вече на свободата, не можем да останем хладнокръвни, затова и нашите съграждани, подбуждани от чувство за признателност пожелаха да съставят една благодетелна дружина с цел да събере помощи за бедните синове и братя, които съставляват българското опълчение и стоят по планините срещу неприятелския огън, за да спечелят свободата на милото ни отечество“.
На 3 март 1878 г. в градчето Сан-Стефано, отстоящо само на 14 километра от Цариград, е подписан прелиминарен (предварителен) мирен договор между Русия и Турция, с който България и принадлежащите ù етнически територии - Мизия, Тракия и Македония получават автономия.
Създаването на голяма и силна българска държава обаче не влиза в плановете на великите сили. През юни в Берлин е свикан конгрес, който по думите на френския историк Рамбо е „паметник на егоизма, дело на завист, акт неморален и позорен“. България жестоко е разпокъсана, а Одринска Тракия и Македония остават под турско владичество.
Въпреки, че с войната Русия преследва имперските си амбиции - да наложи господството си над Проливите, те с нищо не променят прекия резултат за нас – извоюваната автономност на българския народ.
Освобождението на България е велико дело, което ни налага да се извисим и осъзнаем длъжностите към Отечеството си и неговото бъдеще, защото не стига само да е свободно, а трябва да е проспериращо и силно!
