Часовникарският занаят бавно изчезва. В това е убеден врачанският майстор Тодор Стаманов. Причините той открива в революцията на мобилните технологии и насищането на пазара с некачествени марки еднодневки.
"Такава е стоката днес – все по-евтина, нетрайна и чуплива", каза Тодор, докато поправяше един такъв часовник и допълни, че това е една от причините хората по-рядко да търсят неговите услуги. Евтините джаджи са превзели пазара – те струват между 5 и 20 лева в масовия случай. Механизмите им са нетрайни и бързо се съсипват.
„Когато дойдат при мен с такъв часовник и им кажа, че ремонтът струва 10-20 лева, хората се отказват, защото за същите пари ще си купят нов“, коментира часовникарят. Другият препъни-камък за майсторите според него са новите технологии. Обясни, че днес мобилните телефони са основна необходимост и тъй като всички показват часа, хората масово забравят да си купуват часовници, защото на практика не им трябват. Има, разбира се, много запалени колекционери на скъпи и ценни артикули, които се грижат старателно за тях. Други пък държат на часовника си като елемент от имиджа им – всички знаем, че той демонстрира социален статус и престиж.
„Във всички случаи става дума предимно за хора с финансови възможности“, уточни Тодор.
Самият той не се оплаква от липса на работа. Има достатъчно клиенти, но тенденцията към намален интерес се засилва, убеден е занаятчията. Младите хора или си купуват евтин часовник, който с лека ръка да изхвърлят, или пък изобщо не носят, сподели наблюденията си прецизният майстор. На това той отдава и липсата на желание хората да усвояват и практикуват този занаят.
„Това е фина работа, изисква остро зрение и търпение. На младите занаятът им изглежда остарял и не ги привлича защото не носи бързи пари“, смята Тодор и призна, че собствените му деца няма да продължат неговия път и той вероятно ще е последният часовникар от Стамановия род. Липсата на приемственост, убеден е той, в един момент ще довърши дългата часовникарска традиция в България.
„У нас отдавна не се произвеждат машини за ремонтиране на механизми. Всички са западно производство и се доставят по интернет“, каза Тодор и си спомни, че по време на социализма сме пресъздавали съветски образци или направо сме внасяли от съюза.
„Искрено се надявам да се възроди интересът към нашата професия. Днес обаче времето е друго - по-динамично, по-забързано. Хората не се прехласват по фини занаяти, не са им близки“, коментира Тодор с мъждукаща надежда, че все още има живот пред часовникарството.
Роден през 1964 г. във Враца, той поема занаята след три поколения часовникари. Началото поставя още прадядо му Иван Стаманов, който идва от Македония във Враца през далечната 1895 г. Любопитно е, че неговата работилница била на същото място, на което днес намираме правнука му. Стамановият род продължава с още трима часовникари – дядото и бащата на Тодор, а накрая – и самият той. За дългата традиция в ателието на улица „Любен Каравелов“ говорят и майсторските свидетелства, окачени на стената. Едно от тях е от 1928 г. Тодор стъпва в обувките на предците си, след като няколко години чиракува в Битовия комбинат. След това поема завещания му занаят и до днес не му изневерява. Такива като него обаче има все по-малко. Защото динамиката днес тегли младите към по-платени и високотехнологични специалности, които не гълтат толкова време.
Часовникарството има дълбоки традиции в България. Още преди Първата световна война сме произвеждали часовници по модел на немските. Както при повечето занаяти, така и този се предава от поколение на поколение. Това дълги години обезпечава страната ни с подготвени специалисти. Днес обаче мераклиите да поправят часовникови механизми са все по-малко. Приемствеността се прекъсва и това дава основание мнозина да определят занаята като замиращ.
