Есен е. Звучен камбанен звън оглася простора. Той идва от близките храмове „Св. Николай“, „Свето Възнесение“, „Св. Константин и Елена“ и „Св. 12 апостола“. Дърветата в парка шумолят. Позлатените им листа подгонени от тихия ветрец танцуват във въздуха и с леки стъпки падат надолу. Майки разхождат малките си деца в колички. На пейките отдъхват стари баби и дядовци с бастуни в ръка, разговарят за минало, сегашно и бъдеще - несигурно за младите. Събрани на групи в парка младежи оживено говорят за своите мечти и планове. Те ще продължат живота напред.
Разходих се из алеите на това приказно и красиво място, обиколих площада, поклоних се пред паметника на войводата Христо Ботев и си тръгнах. По пътя се поздравих с някои приятели и се прибрах у дома. Глътката въздух и разходката ме ободриха и върнаха в онова далечно време на благоденствие. Спомних си преди 40 и няколко години като служител на БНБ как ходехме на бригади и какъв културен живот кипеше.
От Комсомолската организация ни изпращаха на работа в консервната фабрика в Бяла Слатина, макар навършили годините, водеха ни като почетни членове. Това много ни радваше. По това време строителството във Враца беше в своя апогей. На много места се издигаха и строяха многоетажни блокове – „Химиците”, блокът на циментовия комбинат „Вилхем Пик“, младежкото общежитие и др. Дойде нов архитект в града. Започна поетапно отчуждаване на живеещи в къщите от медицинския техникум до трафопоста на болница „Христо Ботев“. В ляво и в дясно имаше къщи с дворове и чудни градинки. На тяхно място се извиси новото строителство. Служители от банката се включвахме по 45 дни в изграждането на блоковете „Околчица“ и големия жп блок с терасите срещу гарата. От строителите се научихме за измазване на стени, боядисване, изливане на мозайка и други дейности. Помня, че след завършване на бригадата, сама излях един висок праг на външната врата на жилището, да спира ветровете. С това ни участие, ние се обогатихме със знания за живота и бяхме горди, че сме дали нещо от себе си за нашия роден град Враца.
Една година, в един съботен слънчев ден ни заведоха да почистваме новопостроения свинекомплекс в Кнежа. С нас пътуваха различни служители. Между тях беше и Илия Андреев. По това време директор на банката беше Стоян Павунчев – прекрасен, възпитан и етичен ръководител /лека му пръст/. Художествената самодейност се ценеше и беше на висота. Средства за тази цел имаше по фонд СБКМ. В банката се сформира тригласен певчески хор от служителките. В началото той се ръководеше от Димитър Ангелов /Митко контето/ - акордеонист и китарист от оркестъра на пощата. След него ръководител и диригент стана Иван Йончев, добре известен като музикална личност в града /диригент на оперетата към читалище „Развитие“ във Враца, на хора на болницата и на незабравимия октет „Враца“). Инспекторът Иван Велчев бе председател на профкомитета в банката. С него и Иван Йончев, хорът пътуваше на фестивални участия в страната. Колективът ни беше много сплотен. С програма и банкет посрещахме всяка Нова година. Хорови състави имаше в ДТК „Вратица“, ОПСО, химкомбината, фабрика „Йордан Лютибродски“ и дома на учителя. Днес малка част от текстилния комбинат работи, ОПСО и Химията ги има като сграден фонд, но неработещи, фабрика „Лютибродски“ е съборена до тухла, а в дома на учителя се помещава здравната каса. Животът някога беше в други измерения. Хората бяха единни и задружни – помагаха си. С 500 лв. потребителски заем от ДСК купуваха тухли и други строителни материали, и започваха строеж на своя дом с приятели и близки. Днес едва се свързват двата края.
В онези години имаше работа за всички. Спокойни и сигурни бяхме за утрешния ден. Слънчеви, засмени и пременени хората се движеха по улиците. Участвахме във всички манифестации. Най-отпред вървяха отличниците, ударниците на петилетките, детските учителки с акордеоните, медицинските сестри…След тях учениците с плакатите от училищата, служители и работници от предприятията… Трибуната с официалните лица беше срещу проектантската организация. До нея подредени стояхме хористите от представителен хор „Орфей“ при читалище „Развитие“, с диригент Бойчо Димов и пеехме химна на България „Горда Стара планина”. Беше хубаво и тържествено. Духовата музика под палката на маестро Димитър Асенов /Дидията/ свиреше. На площада се виеха кръшни български хора. С Дикоилиевското „Дунавско хоро” завършваше празникът. Незабравими ще останат тия мирни и трудови години от всички ни. Имахме си стопанства пълни с животни и машинен инвентар. От там ни идваше месото, млякото и вълната. Денонощно се трудеха - овчари, доячи, фуражири, комбайнери. Засяваха се нивите с ръж, ечемик, пшеница, слънчоглед и други култури. Царевични блокове се ширеха на длъж и шир, които до късно на много места оставаха неприбрани.
Благодарение на тия бригади, които се организираха от учреждения, предприятия и квартални организации, се успяваше във всичко. В ОФ организация „Андрей Николов“ се честваха Бабин ден, 8 март, 1 май, 9 септември и Нова година. Най-активни в тази дейност бяха Дането - часовникара, Митко Банишки, Тодор Манчев, Евгения Евденова, Елена Тишевишка и Георги Вачев.
По склоновете на бърдо Веслеца бяха старите врачански лозя с хубавите сортове, които също ходехме да прибираме.
Тези културни и трудови постижения останаха в далечната ни младост. Те са немислими в днешното време на демокрацията. Пустеят селата и родните поля. Арендаторите на безценица изкупиха земята. Младите заминаха в чужбина. Сега слушаме жалбите на останалите младежи. Няма я войнишката служба да закали и ангажира момчетата, както и ОВТПН на полковник Димитров – институцията. Момичетата и момчетата по цял ден посещават заведенията. За такова ли бъдеще мечтахме като родители за нашите деца и внуци. Безработица, безхаберие и безотговорност цари. Бяхме свидетели на ликвидационните комисии, на приватизацията и прехода. Това ли е животът, който трябва да живеем докато сме живи?
Нека станем по-добри, та и Бог да наспори бъдните ни дни!
