Според археолога Рашо Рашев, постоянните земнонасипни съоръжения, като част от отбранителната система на средновековната българска държава, са изграждани поетапно от 60-те години на VІІ в. до ІХ в. съобразно нейното териториално разширение и приоритетите в отбранителната й концепция. Най-ранни са валовете в Северна Добруджа и Южна Бесарабия. След тях се изграждат валове по Черноморското крайбрежие, по двата бряга на Дунав, в днешна Западна България, в Плисковското поле, по старопланинските проходи. В първата половина на ІХ в. е изграден валът Еркесия в Южна България, маркиращ границата между България и Византия. Датирането на тези археологически обекти е сложна задача, тъй като при проучването им не се откриват датиращи материали, дори може да се каже, /ако изключим съвременните предмети/, че находки почти липсват. При последното проучване на вала Еркесия, на дъното на рова са открити няколко каменни бойни топки, които обаче също не могат да послужат за датиране.
В днешна Северозападна България, между реките Лом и Искър са запазени останки от три вала. Те преграждат напречно равнината от десния бряг на Дунав и са насочени с фронт на запад. В научната литература са известни, като Ломски, Хайредински и Островски /наречени на най-близкото селище, край което започват или завършват/. Най-дълъг е Островският вал – 58 км. Хайрединският вал се простира на дължина от 24 км. Ломският има дължина от 25 км. Ломският и Хайрединският валове са разположени на по-малко разтояние един от друг и имат сходна дължина. Техните южни краища завършват до река – съответно реките Цибрица и Огоста. В това отношение Островският вал се различава от останалите два, тъй като неговият южен край не достига до естествено водно препятствие. Нещо повече – и северният му край не започва точно от десния бряг на Дунав, а на около километър на юг, от възвишението Алибаш, където Шкорпил отбелязва, че има останки от землено укрепление.
Западнобългарските валове още в края на ХІХ в. и началото на ХХ в. провокират интереса на учени, като К. Иречек и В. Добруски, който ги свързва с римляните. К. Шкорпил пръв провежда теренни обходи и описва трасетата на валовете, като ги отнася към ранния период на българската държава. Интересни са съхранените в народната памет предания за произхода на валовете, които Шкорпил записва. Те звучат дори легендарно. Така например до наши дни населението живеещо край Островския вал го нарича „Аспарухов”, което кореспондира с хипотезата на Васил Златарски, че трите вала са маркирали западната граница на България по времето на хан Аспарух. Валовете в Западна България са смятани за част от седемте окопа по посока Цариград, които разделяли по времето на цар Петър владенията на седем братя. В по-ново време Хайрединският вал започва да се нарича от местното население „Шишманов” във връзка със схващането, че той е разделял „държавите на двама братя”, а в друг вариант - Търновското царство на Йоан Шишман от Видинското царство на Йоан Срацимир. Според предание от с. Дългоделци пък, в изграждането на Ломския вал участват местните жени, които пренасят в престилките си земя за насипа.
Интересът към изучаването на западнобългарските землени съоръжения се засилва в началото на 60-те години на ХХ в. Тогава Б. Николов и Сп. Машов правят обходи по трасето на Островския вал и околностите му. В близост до вала са регистрирани няколко ранносредновековни селища /при Галиче, Букьовци – дн. Мизия, Борован, Габаре, Долни Луковит, северно от Кнежа - в м. Гостиля/. Данните от проучването на средновековните селища и прилежащите им некрополи /некрополите проучва Ж. Въжарова/ показват, че районът от двете страни на вала е бил сравнително гъсто заселен, като селищата възникват синхронно към втората половина на VІІІ – началото на ІХ в.
Александра Петрова, уредник отд. „Археология” на Регионален исторически музей – Враца
