Мощният миграционен процес през ІV–VІІ век, известен като Велико преселение на народите променя трайно етническия облик в балканските провинции на Византийската империя. Върху политическата карта на Европа се появяват нови съюзи и обединения, сред които е и средновековната българска държава. Археологическите проучвания в днешна Северна България установяват, че ранносредновековните обитатели не ползват заварените късноантични укрепления с първоначалното им предназначение или с други думи, липсва функционална приемственост между културния пласт от късната античност и този от ранното средновековие. Сложната местна отбранителна традиция, създавана и усъвършенствана в продължение на векове е прекъсната с изграждането на земнонасипни съоръжения от новодошлото население, което разполага със значителен човешки ресурс за това мащабно строителство. Според унгарския археолог Геза Фехер отбранителните землени съоръжения следват хунски и китайски традиции, за което той посочва, като аналогия принципа на изграждане на Великата китайска стена.
С понятието „землени укрепления” в историографията се означават два вида землени укрепителни съоръжения: валове /наричани още окопи/ и лагери.
Според определението на археолога Рашо Рашев валовете представляват преградни землени съоръжения във вид на права или начупена линия, издигнати между две естествено укрепени точки. Дължината им се колебае от няколко стотин метра до 300 км. Състоят се от землен насип и ров. Земленият насип е натрупван от изгребаната от рова земна маса, която е уплътнявана с ръчни трамбовки, а понякога заливана с вода и след това трамбована. В някои случаи на лицето на вала е правена примитивна „облицовка” от камъни, които да предотвратят деформацията на насипа. Ровът се намира винаги пред фронта на вала, т.е. откъм страната срещу която е насочен валът. Понякога между насипа и рова е оформяна площадка, наречена берма, чиято ширина е различна. На билото на вала понякога са изграждани допълнителни отбранителни съоръжения, например дървена стена /палисада/ или подобна функция, като жив плет е изпълнявала растящата естествена растителност. Съвременното състояние на тези съоръжения, деформирани от естествената ерозия и от човешката дейност, ограничава възможностите по археологически път да бъдат установени описаните в изворите палисади и пояси от жив плет, но тяхното наличие в никакъв случай не бива да се изключва.
Землените лагери са съоръжения с геометрична форма, очертана от землен насип и ров. Такива лагери са изграждани във вътрешността
на страната /в Плисковското поле/ или по продължението на многокилометровите валове, като техни флангови лагери, свързани с поддръжката и охраната им. Подобен землен лагер е този при Никулицел, свързван с поселението на Аспаруховите българи Онгъл.
Средновековните извори за българската история /Теофан, Скилица-Кедрин/ споменават за съществуването на подобни земнонасипни съоръжения. Част от тях са временни, изграждани по време на засада или обсада на крепост и не са запазени до днес. Такива са използвани от хан Крум през 811 г. срещу имп. Никифор І и през 813 г. при обсадата на Константинопол. От цар Симеон през 913 г. при обсадата на Константинопол и 921 г. при обсадата на Адрианопол. От Самуил срещу византийците в района на Беласица. Сведения за съществуването на постоянни землени отбранителни съоръжения дават Лъв Дякон, Българска апокрифна летопис от ХІ в. Особено подробен е арабският автор ал Масуди. Той съобщава, че страната на „борджаните”, т.е. българите, е обкръжена с трънеста ограда, с отвори в нея подобни на прозорци и тази ограда е подобна на стена край канал.
Александра Петрова, уредник отд.„Археология” на Регионален исторически музей – Враца
Четете продължението през следващата седмица във вестник "Конкурент"!
