Пише се една история, ред по ред и буква по буква. Това ще е разказ за двама скитника, а именно за теб и мен. Ти ще си тук измежду редовете с ярко зелените си очи, облечен просто с бяла тениска сливащата се с душата ти. А аз ще съм навсякъде, между редовете, между буквите, отляво и отдясно. Следите ли ме? Тогава нека ви помогна като започна така.
Пеят гласове, пеят два в синхрон. Света върти се и се чува само една песен, само една мелодия и това е нашата. Оглеждам се и сякаш сме заседнали във времето. Ръцете ни са посинели от студа, но очите ни горят от любовта. Краката ни приковани са към земята, но сърцата ни бият като луди. Спря времето за нас или всичко ни настига?
- Чакай, изкрещях аз сякаш на себе си, погледнах назад и там стоеше студено, но красиво лице – чертите му бяха толкова изразени, изразени с болка. Усетих чувствата му, това беше миналото ни. Наблюдаваше ни! Спря дъха ми. В илюзия сме! Двама скитника пеещи в синхрон, два гласа създавайки илюзията.
- Стой, рязко отсякох аз, когато света се завъртя отново. Обърни се и погледни пред теб. Виждаш ли го? Стои на място и ни вика, това май, че да е бъдещето. Не последва отговор, тишината бе твърде шумна, а бъдещето ни изглеждаше болезнено красиво. И не беше глупаво, доставяше му удоволствие да ни държи в агония.
Светът се завъртя за трети път, по-силно разтрисайки всичко. Там където се озовахме беше покрито със студена и гъста мъгла. Тя прикриваше всичко останало, но не можа да прикрие кръстопътя, на който бях застанала заедно с твоята ръка.
- Не пускай ръката ми, макар и вкочанени да са пръстите ни, с надежда в гласа си произнесох тези думи, когато гръм се разнесе и заглуши ушите ни. Не ме пускай, дори този гръм да е тук за мен, дори и да ме удари, просто дръж ръката ми. Ще чакаме и ще се намерим, нали в това сме най-добри. Кажи ми, че в това сме най-добри! Но и тук не последва отговор, ти просто стоеше и държеше ръката ми, а аз продължих да говоря.
- Искам всичко да приключи и да не седя на този кръстопът. Дръпни ме със себе си в едната посока или просто ме избутай с всичка сила в другата. Слепи са очите ти – не ме виждаш, глухи са ушите ти – не ме чуваш. Но все още ме държиш. Глупак. Глупак си щом не бягаш. Ти, ти просто стоиш тук безмълвно разбивайки тишината. Не виждаш ли, че няма да изляза оттук, не скоро? Яростта в гласа ми не можеше да остане незабелязана. Дърпаха и разкъсваха ме, миналото и бъдещето. Студа стана нетърпим, но и едва забележим, тогава се чуха последните редове, последните букви от моите думи. Дали бяха чути, дали ме проследихте аз не знам, но за теб момче от разказа се каза това:
- Ръцете вече мъртви са, измръзнаха, но измръзнаха с преплетени пръсти. Очите ни глупако гледат в две различни посоки, но все още се търсят. Чува се ехо, чува се една стара песен. Ехото е слабо, но ясно се чуват два гласа в синхрон. Времето спряло е, но ще тръгне, ще ни върне в реалността. Тогава ще се чува агонията на двама скитника в едно ехо!
Даяна Благоева Х клас, СОУ „Христо Ботев“
