Днес се навършва 1 година от водното бедствие в Мизия. Седмица преди това посетихме града, за да видим как продължава животът на местните хора. Денят е делничен, жега е и по улиците няма никой. Тук-там в центъра се разминаваме с някой човек. Никой обаче не иска да си спомня ужаса отпреди 12 месеца. Открихме Георги Ангелов с въдица в ръка и в компанията на свой приятел, на брега на Скът – реката отнела два човешки живота и оставила стотици хора без дом. Сега Скът прилича на кротко поточе. Няма и спомен от 5-метровите вълни, залели града и променили из основи битието на мизийци.
„Хората се оправят физически и психически, но трудно. Мъчат се. Сега всичко е спокойно и се стремим да не мислим за станалото, за да не се разстройваме излишно. Човек, виждайки какво е в момента нивото на Скът, не може да си представи, че същата тази река причини толкова много беди. Беше нещо страшно“, казва Георги Ангелов.
„Рибата сега не кълве, а преди година по улиците плуваха шарани по няколко килограма, заедно с десетки хиляди удавени животни“, прави съпоставка мъжът.
Сред пострадалите от потопа е и Анета Александрова, чиято къща е в най-ниската част на града.
„Нищо не успяхме да спасим. Когато водата започна да се стича по улиците си взехме документите с децата и се качихме на хълма отсреща. Където е домът ни, на сутринта беше море. Две седмици живяхме на открито. Върнахме се вкъщи, когато водата беше до коленете. Навсякъде из тинята лазеха червеи, но нямаше къде да отидем. Не очаквахме помощ от никой и си останахме у дома“, спомня си Анета. Мъжът й работи в София. Тя се грижи сама за двете си болни момчета. Има и още един син. Засега с получената еднократна парична помощ за пострадали при бедствия и с разпределените от БЧК средства е оправила изцяло една стая и кухнята. На места из къщата е сменена дограмата, но има още много работа, докато се възстанови домът в предишния му вид.
„Парите не стигат. Досега бях личен асистент на децата си, но спряха програмата. В момента съм на борсата. Трудно е и не знам по-нататък как ще се оправяме. Ще съм доволна на всякаква помощ“, кахъри се жената. От нейния дом екипът ни се отправя към фургонното селище. Срещаме Валери Джустров, който с колелото си отива към града.
„Зимата бях при приятел в апартамента му, но колкото и да ми е близък, не се чувствам добре на чуждо място. От вкъщи по-хубаво няма. Фургоните са пригодени за живот – с кухненски бокс и 2 стаи, но адската жега в тях, която достига до 40 градуса през деня, принуждава хората да потърсят подслон в домовете си. Всеки се мъчи да си оправи поне една стая. Това е положението. Да не беше ставало наводнението… Не сме живели кой знае как, но поне си имахме къщи. Моята са я градили баба ми и дядо ми, а трудът им замина за 15-20 минути. Няма оправия. Досега държавата ни е дала по 325 лв. помощ при бедствия. Повече сме получили от дарения и БЧК. Правилно ли е това“, пита Джустров и добавя, че не очаква някой да му отговори. На фургоните, както и на други места из Мизия, са залепени съобщения, че се раздава хидратна вар на пострадалите при водната стихия. Второто известие засяга абсолютно всички мизийци. То е за ежедневно спиране на водата от 22 ч. до 6 ч. поради намалелия дебит на водоизточника, захранващ града. Съобщението завършва с призив тя да се използва само за питейно-битови нужни. Малцина обаче се осмеляват да пият от нея, защото при всяко пускане на чешмите тръгва мътилка.
„Преди година не можехме да се отървем от вода. Сега през повечето време чешмите ни са пресъхнали. Така обаче е по-добре, защото през август м.г. вода газехме, но пак жадни ходехме. Това бедствие ни погуби“, единодушни са местните хора.
