Малцина в Мизия се сещат днес за геройството на 30-годишния Десислав Наков, не го показват нито с думи, нито с дела. Преди година младият мъж помага на 22-ма свои съграждани да се измъкнат от водния капан, спасявйки живота им. Умишлено или не броят на евакуираните от него, достигнал до широката общественост, е редуциран наполовина.
От 6 години Наков работи в погребална агенция. Грижи се сам за двете си деца – 9-годишно момиченце и 7-годишно момченце, чиято майка ги изоставя преди 4 г. Живее в ромската махала. И досега е възмутен от поведението на комшиите си по време на бедствието.
Деси, какво си спомняш от 2 август 2014 г.?
Спомените ми отпреди година са много, но са прекалено лоши. Наводнението беше голям ад за Мизия. Голяма вода, голямо чудо. Скоро едва ли ще забравя какво се случи. Всичко е пред очите ми. Пострадаха много мои приятели, тъстът и тъщата ми. Никой не им се притече на помощ. Да не кажа голяма цифра, но сигурно над 200 човека в махалата гледаха какво се случва и нито един не пожела да дойде с мен. Поне за очи, както се казва, да беше предложил помощта си някой. Можеше да не влиза във водата, ако го е страх, но да беше дошъл. Все с нещо щеше да е от помощ. Вместо това всички стояха и се подхилваха с думите „Мали, тия се издавиха“. Не става така.
Сънуваш ли кошмари?
Страшни.
Благодарни ли са хората, на които си помогнал?
Дано да са благодарни.
Изразяват ли го по някакъв начин?
Честно казано не. Дори и „здрасти“ не ми казват. Може да ме видят по 5 пъти на ден, но няма да ме поздравят. Не искам час по час да тичат при мен да ми благодарят, но нека поне разминавайки се да не ми се подиграват зад гърба. Наслушах се на какви ли не неща за себе си. Пусна се слух, че понеже съм погребален агент, съм ходил по къщите да търся умрели хора. После разказваха, че от медиите са ми плащали хонорари, за да ме снимат. Върхът беше, когато дойдоха да си търсят едно глухо коте, което спасявайки съм бил откраднал. Поискаха да им го върна, но то не беше и никога не е било при мен. Аз, ако мога ще върна баба си и дядо си, но няма как.
Как си обясняваш подобни реакции?
В Мизия завистта е голяма. Всякакви слухове може да чуеш. Всички знаят, че гледам сам децата си, но никой не е дошъл да ме попита имат ли те нужда от нещо. Много е тежко, но не само на мен, на всички хора.
Кажи, получи ли някакви пари за проявената от теб човещина?
Една фондация ме покани в София да ме награди. Получих медал и потупване по рамото. В крайна сметка, дори пътя не ми платиха. Не съм за тези пари, но аз работя за по 20 лв., с които трябва да задоволя нуждите на децата си. Това не е държава.
Твоята работа не е ли прекалено тежка психически?
Тежка е, но все някой трябва да я върши. Майката на децата ми избяга и вече 4 години си ги гледам сам. Животът продължава все пак. Децата не го възприемат това положение най-готино, особено когато аз съм на работа, а те вкъщи. Мой племенник ми помага, когато има възможност. Наесен дъщеря ми ще бъде в III клас, а синът ми в I клас.
Сещаш ли се за човек, на когото ти си признателен и искаш да му благодариш?
Да. От все сърце благодаря на военния пилот Антон Христозов от авиобаза „Крумово“, ако не се лъжа. С този човек бяхме рамо до рамо през цялата нощ на 2 срещу 3 август миналата година. Пожелавам му всичко най-хубаво, защото се съмнявам някой от Мизия да го е направил. Много бих желал да се видим отново някой ден.
Какви са впечатленията ти? Съживява ли се градът?
Не, даже още повече пропада. В 12 ч. няма никой по улиците. Двама човека, ако минат ще е добре. Вечерно време няма жива душа в заведенията.
Неотдавна приключи анкетното проучване „Дали да има тази година панаир или не?“. Ти какво мислиш?
Хубаво е панаирът да си бъде на датата, но тази година няма да стане събор. Прекалено пресни са спомените. По това време миналата година имаше на площада люлки, а сега е празен. На хората не им е до празник.
