Вили Кожухарова е емблематично име сред родните вариететни артисти. Освен с артистичния си псевдоним Мис Кобрита, е известна още като Голямата Бриджитка, Жената каучук, Бг Кралица на красотата, Бг Гинес и т. н. В артистичния свят Вили е сред безспорната десетка на родните Мис, а това, което я отличава от повечето от тях, е, че едва ли има по-дръпната от нея сред родните красавици. Родена на 5 юли 1948 г. в дупнишкото село Самораново.
И днес 67-годишната Вили служи за пример на много жени как да изглеждат перфектно и в напреднала възраст. Тя не крие годините си, гордее се, че е баба на четирима внуци, че още може да се напъха в кутия с размерите на табуретка и с радост ще ви демонстрира как обгръща главата си с крака. Ето какво още ни разказа специално за „Над 55” харизматичната Кобрита.
- Вили, артистичното ти име Кобрита е защото си гъвкава като кобра, или крие и намек за характера ти?...
- Не е много любезно от твоя страна да ме питаш по тоя начин, защото аз си признавам без бой, че съм си „кобра” по характер. Всеки, който ме познава, знае, че хич не си поплювам и каквото ми е на сърце, това ми е на уста. Цял живот съм била такава и на тия години няма да се променям. А и не искам! Тая честност и дързост съм я наследила от баща си Стоил – той беше такъв. Като отидох да ми правят циците при д-р Тепавичарова, бях чула, че и тя е джаста-праста, право куме в очи, но иначе - голям професионалист. Бързо се „опознахме” двете. Аз й викам, че съм Вили Кожухарова, а тя ми отвърна, че не четяла вестници и не гледала телевизии – т. е. въобще не й говори нищо името ми. Е, хубаво, викам, аз съм тая и тая и ако не ми направиш операцията така, че да мога след месец да си правя каучука, да знаеш, че ще те хвърля от тоя високия етаж, дето ти е кабинетът. Тя ме погледна така и ми вика: „Аз си мислех, че съм лоша, ама то имало по-голямо зло и от мене!...”. С тая жена станахме близки – тя направи нещо голямо за мене! Първо, че преди нея всички отказваха да ми напомпат гърдите, а тя се съгласи от раз; и второ, че тя ми откри оная бучка в гърдата и толкова професионално я е отстранила, че и до ден днешен, слава Богу, нямам проблем.
Поначало аз отхвърлих всякаква мисъл за рак. Дотолкова, че тя ми каза: „Боже, Вили, да ти имам самочувствието!”. А то не е самочувствие това, а някакъв борбен позитивизъм, който отхвърля опасността и по този начин се бори с нея. Такава съм била цял живот.
- Спомена за баща си и че приличаш на него. Преди време разбрах, че бил активен борец против фашизма...
- Така е. Татко бил ятак на Рило-Пиринския отряд. Като го разкриват, тръгва при партизаните и 40 дни в гората яде корени. По негови разкази излезе една книга за отряда, но татко, като я видя, и нещо не възприе начина, по който са предали на литературен език думите му - прегледа я набързо, рече „Глупости!” и я захвърли. Сигурно защото не съответстваше на неговия начин на изразяване. Татко беше простоват човек, обикновен, но безумно честен. Разочарован беше още в ония години, а и по-късно. Татко доживя демокрацията, но май че и за нея имаше лоши предчувствия.
- Теб не те ли поканиха като дете на активен борец да станеш партийка?
- О-о-о – каниха ме! На три пъти даже ме каниха. Първият беше, като почнах да следвам, вторият – като почнах да даскалувам във Видин. Там преподавах физическо. Директорът предложи да ме приемат в партията. Аз отказах, но помня една смешна случка покрай това предложение. Стана един така, по-възрастен „другар” – математикът, и контрира директора на училището, че съм била „жена с минало”
Какво минало?! Аз бях на 20! Оня обаче се мотивира „многозначително”: „Ами, викат й Бриджитката!...”, казва. Директорът взе да му обяснява, че няма лошо, че това е името на известна френска актриса. Да се спукаш от смях! И третия път, в който ми предложиха партийно членство, беше вече като почнах работа във вариетето. Снахата на Сенко ми предложи, но аз пак отказах. То щеше да си е направо парадокс да стана партиен член, при положение че постоянно ме критикуваха, че прокламирам от сцената „западно влияние”. Така си беше – видът ми беше такъв, излъчването ми, всичко. Ако бях по-хитра и по-притворна по характер, сигурно щеше да ми е от полза, но какво да правиш – такава си бях и такава си останах. Един ден дойде една жена в гримьорната и ми каза, че към мен проявявал интерес Емил Христов от ЦК, че всичко каквото поискам, можело да се уреди. И аз пак, с моята проклетия, отвърнах: „Тъй ли?! И коя сте вие?! Що не дойде той да ми го каже?!”.
- Иван Славков бил луд по теб, разправят...
- Ами, бил е явно, защото познай кога Батето ще причаква някого пред хотела - точно никога! Те сами му се предлагаха, а мене той ме чакаше, заговаряше ме като ученик, с един влажен поглед, абе - буквално очите му изтичаха по мене! А аз, като гаменка – след номера си навличам някакви джинси и шапка и си „бия петите” – отказвах да сядам по масите. По едно време ми пращаше всеки ден цветя в гримьорната, но аз така и не му се отдадох. Никога! Не че не го харесвах, ами просто не можех!
- Имала ли си инциденти на сцената?
- Счупих чаша със зъби и стъклата останаха в устата ми. Изплюх ги на сцената и публиката полудя – сигурно решиха, че такъв е номерът. Винаги съм внимавала да не глътна вода, наобратно се захапва чашата, за да не отиде в трахеята.
- Болест ли са твоите кости, изобщо костната система на хората каучук?
- Болест са ми болестите – коксартроза, гонартроза. Тайната на хората каучук не е в костите, а в ставите. Питам ги докторите: „Ако ми смените ставите, ще мога ли да си кача крака ето така – и качвам крак зад главата си - а те немеят и викат: ”А-а-а – не!”. Е, като е „не”, викам, ще си ходя така! Накуцвах, оправих накуцването, сега, ако съм здрава, ще празнувам и 70-годишнината си на сцената с крака над главата!
Посрещам юбилея с болки в ставите. Болките са неописуеми, но здравната ни система е такава, че дори и да получаваш прилична пенсия, за операция не стигат. В началото на 2015 г. ми се обади редакторката в сутрешния блок на програма „Хр. Ботев” на БНР Росица Александрова.
Тя дойде у нас и направихме интервю. Тази жена успя да ме мотивира да довърша книгата, която съм започнала да пиша. Покрай предаването пък още доста журналисти се сетиха за мен. Няма лошо, това дава нов смисъл на живота, макар гаден, пенсионерски. Не се оплаквам, но ми е тъжно, когато си направил толкова значими неща за приятели, а те те нараняват, а в същото време други, за които не съм направила кой знае какво, ти се притичват на помощ... Например Наташа Сава, която е бивша балерина от балет "Натали", понастоящем съдийка и треньорка по художествена гимнастика, вече за втора година ми изпраща билет за Кипър, където е омъжена и работи. Нали се сещаш, че само като видях залата и децата през миналото лято, веднага започнах да помагам. На 30 юни пътувам за Никозия и се връщам на 26 юли. Децата ме чакат с нетърпение, а Наташа явно е решила да ме изненада за моя рожден ден на 5 юли.
Започвам 67 г., Боже, кога мина това време, очевидно не го забелязвам... В този ред на мисли, ако не съм се гътнала, и юбилей ще правя, и книга ще има с бонус диск към нея - гимнастиката на Вили Кожухарова.
Еми МАРИЯНСКА
