Васил Ангелов е художник от Враца, който наскоро откри първата си самостоятелна изложба. 31-годишният творец е учител в СОУ „Отец Паисий“ в града, където преподава от 7 години. Завършил е ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ с две специалности – „Педагогика на обучението по изобразително изкуство и скулптура”. Има и магистратура по „Стеноспис”. Участвал е в няколко общи изложби. Любимите му стилове са графика и сюрреализъм.
Г-н Ангелов, вие сте учител, но и художник. Всеки творец започва пътя си като ученик. Вие от кого приехте най-важните си уроци?
Страшно много учители съм имал през живота в изкуството си. Мога да кажа, че и преподавателите ми в университета, и учителите ми в гимназията – всеки един от тях ми е дал нещо ценно. Понякога обаче човек започва да осъзнава това, което са му казвали, с напредването на годините, а не на момента. Разбира го по-късно. Мисля, че този синтез на информацията с времето при мен вече е в крайната си точка, където мога да застана сам и да направя нещо самостоятелно. Най-накрая мога да кажа – да, това съм аз. Пред хората показах картини, които са Васил Ангелов, той успя да ги направи. Не, че искам да говоря сам за себе си в трето лице. Просто искам да покажа една друга перспектива за това как се чувствам. Много искам да благодаря на колегите си и на моето семейство, които ми помогнаха да стигна дотук. На моите роднини обещавам скоро да не им създавам толкова грижи, колкото имаше покрай последната ми изложба.
Изложбата ви „Фрагменти във времето - 31“ е част от фестивала „Време“. Как гледате на този младежки форум?
Фестивал „Време“ е едно събитие, което заслужава голямата подкрепа на всички институции. Това, което младежкият дом направи и този път за мен е едно малко чудо. Организаторите събраха стотици таланти от цял свят в няколкодневна приказка.
Надявам се все повече да стават хубавите събития, насочени към младежите във Враца. Такива големи форуми обединяват хората и помагат на града ни.
А какво всъщност е за вас времето, какви са вашите представи за него?
Времето е отдадено на моменти, а всъщност е цялост. В тази връзка, аз мога да кажа, че най-хубаво във времето се чувствам след като видя едно такова младежко събитие. Радвам се, когато толкова много труд се влага в нещо прекрасно. Когато наблюдавам нещо завършено, към което аз имам личен принос по един или друг начин, се чувствам наистина чудесно.
Иначе всички мои творби са мъничка част от времето, от мен самия. Много се радвам, че бяха поставени в такава среда и на такова място. Времето като метафизика и като понятие обединява всички нас – всички, които са на земята, независимо в кое кътче. Всяка една от картините, подредени в младежкия дом, показва някои от тези фрагменти.
Говорейки за това, как сте подбрали картините в първата си самостоятелна изложба – по идея, по стил?
Решаването на една такава композиция е нещо много трудно. Тези картини, които публиката видя в младежкия дом, не са подбрани случайно. Те си имат целенасочена идея, във всяка една от тях е поставен точен проблем за решаване.
Може да се каже, че ги обединява и стил. Аз няма да лъжа, че съм доста пристрастен към сюрреализма като движение. Той се вплита прекрасно в моята графика. Не мисля, че сюрреализмът вече е приключил като едно от най-великите направления на XX век. Харесвам стилистиката и начина, по който се работи, леката хаотична обърканост, фрактала, който може да се направи. Използвам го така, както аз го разбирам, моето виждане е вплетено в картините. Най-общо казано за стила на моите картини мога да насоча публиката със следното твърдение: реалността и фантазията са две неща, които често преплитайки се, могат да родят интересни композиции.
До една известна степен коректно заглавие на изложбата ми е и „31“. Това е така, защото за своите 31 години съм показал 31 момента, съзрени в живота, които са оставили в мен силно впечатление.
Направих и няколко платна с цитати, които бяха разхвърляни из всяко кътче на младежкия дом. Те са един вид смислово допълнение към изложбата. Подбрани са интересни мисли, които са ми направили впечатление през годините. Просто избрах няколко шрифта и ги изписах на ръка. Надявам се да са привлекли окото и на други.
Творенията ви бяха видени от стотици млади актьори от цял свят. Интересувате ли се от мнението на хората за тях?
Честно казано, много често хората, които разглеждат моите картини, са доста объркани след това и не знаят какво точно да кажат, когато ги заговарям. Според мен проблемът идва от обема на информация, който трябва да бъде разчетен понякога в една такава композиция.
Но в крайна сметка мога да кажа, че възприемам изкуството като един универсален език, който позволява всеки да го разбира и интерпретира след това както желае. Какви са мислите на хората, които наблюдават моите творби, не е толкова важно за мен. По-скоро е хубаво, че повечето от тях имат мнение, което са готови да отстояват. Най-много ми харесва моментът, в който седиш пред една картина и започваш да си задаваш въпроси, замисляш се, провокира те. Това е нещото, което се опитвам да постигна – провокация към всеки зрител. Иначе свободата на лично мнение е за всеки и трябва да е напълно ясно, че никой не може да я отнеме от хората. Въпросът е единствено то да не бъде подчинено на собственото си налагане върху това на другите. Аз лично показвам нещата, които смятам за правилни по един или друг начин – дали в разговор или в творбите си. Ако на останалите им харесва – добре, бих се радвал. Ако не – пак добре, защото и те имат свое собствено мнение.
Как избирате пътя между крайностите – изкуство заради самото изкуство или изкуство за масите?
Това са двете страни на едно много голямо махало. От едната страна имаме силен неконформизъм и желание за лична изява и индивидуалност в рисуването. От другата страна е лесно разбираемото, дори комерсиално послание за хората. Не винаги се получава така, че конкретната авторска идея да достига лесно до публиката и в същото време да се запази и личният стил. Трудно е да се намери пътят към баланса.
Понякога успявам, понякога – не. Важното е обаче, че картините пазят отпечатъка от времето.
Къде е смисълът за изкуството за вас?
Много са, няма само един. Изкуството е универсален език на хората към света. Като се замислим, всяка картина е разбираема, но по различни начини в епохите. Аз приемам изкуството като послание, визуална форма, предизвикателство, нещо, с което трябва да се пребориш, за да го изваеш по начина, по който искаш. Не е никак лесно. Художникът работи с една материя и трябва да е много внимателен с нея, но и да я променя и модифицира постоянно, докато в крайна сметка това, което се е родило във въображението му, планът, идеята не получи своята конкретна форма. От там нататък тя има свой живот.
Проследявате ли живота на вашите картини?
Много би ми се искало да знам къде са всички мои картини. Смятам, че за всички художници е така. Но реално това се оказва невъзможно. Подарявал съм, продавал съм голяма част от тях. Всяка една е част от мен, от моето собствено време. Винаги се получава така, че всяка от тези частици заминава далеч и авторът не знае къде е.
Уникално е, когато я видиш най-неочаквано – една картина, която си рисувал преди 5-6 години, когато се появи пред теб, се чувстваш странно.
Това ми напомня един интересен момент. Георги Врабчев тайно бе запазил едно мое произведение от първото ми участие във фестивала „Време“. Това бе и първата ми година като учител във Враца. Той ми го показа чак този месец. Не съм виждал тази картина от 7 години и мислех, че няма да я зърна отново. Може би това е смисълът на изкуството – че започва да живее само, когато го създадеш.
Какво споделят учениците ви, след като видят творбите ви, вслушвате ли се в съветите им?
Образователният процес винаги е двупосочен. Има една концепция за така нареченото „невинно око“. В конкретиката на случая тя означава, че аз като по-възрастен човек имам определени знания и определени умения, както и по-голяма доза информация, натрупана през годините. Това ме ограничава и не мога да виждам всичко достатъчно свежо. Докато учениците ми имат друго възприятие. Те са може би по-творчески настроени, иновативни, готови да осъществят идеите си, дори и да сгрешат. От техните грешки уча много, от собствените – още повече. Мисля, че когато те видят някоя моя работа, осъзнават колко труд е вложен и колко е постигнато.
Как се чувствате сред млади хора – на форуми или в училище?
Чудесно. Това е хубавото на времето, че всички, които живеем тук на това място, на тази планета, сме в него. То би трябвало да ни обединява, а не да ни разделя.
Като млад учител какво бихте си пожелали за младежите във Враца?
Бих започнал от малко по-далеч. Днешното време по мое мнение е много объркано. Миналата съвместна изложба, в която участвах, се казваше „Период на полуразпад“, а едноименната ми картина бе изложена и в младежкия дом. Тя може би описва най-точно състоянието на света – сякаш днес всичко се полуразпада. Искам да пожелая на младите хора да не забравят мечтите си, въпреки времето, в което живеят. Дано да не забравят за тях, въпреки ежедневието и трудностите, на които са подложени. Иска ми се да им обясня нещо много важно. Има разлика между мечта и илюзия. Илюзията е невъзможното, мечтата – за нея трябва да се бориш, за да се сбъдне.
Може би това е нещото, което децата най-трудно разбират – че винаги ще е нужно да се преборят за това, което искат. Ако не си заслужил даден успех, като не си се борил за него и не си го изживял напълно или не си го защитил, ако го получаваш просто даром, той няма стойност. Тя се появява, когато се вложи личен труд, усилия и работа. Когато всички тези неща се струпат на един куп, на една малка пирамида, след като вече някой е успял да постигне мечтата си – това формира щастието и прави момента красив и уникален.
