Да преминеш 2 400 км на колело. Да преодолееш всички препятствия, да си поставиш цел и да я постигнеш и всичко това, за да помогнеш на друг. Това е една прекрасна история на един младеж, отгледан в SOS детски селища в Трявна. През 2014 г. Даниел Митов, заедно със своя приятел Любчо Кръстев, решават да направят балкански велотур и да посетят SOS детски селища из Македония, Хърватия, Сърбия, Босна и Косово. Преминават през много премеждия, но всичко си заслужава усилията. Целта им е да намерят нови приятели и спонсори за децата в тези центрове, като по този начин им осигурят възможност за едно по-щастливо детство.
Тази година тяхната амбиция е да разширят своя поход и да преминат и през Словения и Австрия, като крайната им цел е първото в света детско селище в Инсп, Австрия.Заминаването ще е на 30-ти май, като преди тръгването в Борисовата градина от 10:30 ще се състои събитие, което да ги изпрати на дългото пътешествие.
Само седмица преди да потегли на своя дълъг поход Даниел се съгласи да разкаже за себе си, за преживяванията си от миналата година и за плановете за тазгодишния велотур, специално за Дартс нюз.
- Разкажете ни за тазгодишното издание на SOS велотур. С какво той ще се различава от миналогодишния? Каква е идеята зад инициативата?
- Идеята на SOS велотур, който ще направим тази година, е освен популяризирането на тези детски селища, и намиране на нови корпоративни и некорпоративни SOS приятели, които с ежемесечни вноски да подпомагат сдружението. Целта е всички деца, които са настанени в приемни семейства, да изживеят едно щастливо детство.
Разликата между велотура през 2015 и 2014-та година е, че излизаме от пределите на Балканите, отиваме в центъра на Европа - в Австрия. Отиваме в първото SOS детско селище, което е построено от основателят на цялата тази идея - Херман Гмайнер. Именно за това и тази година тръгваме малко по-късно, тъй като 23-ти юни е рожденият ден на Гмайнер. Тази дата е общоприет празник за всички СОС селища.
- Колко време ще продължи самият преход?
- Велопоходът ще е 2400 километра и ще продължи 28 дни, от които 24 се кара. В някои от детските селища ще останем малко по- дълго, за да можем да си говорим с децата, да си играем, ако можем да направим един празник.
Друго важно е, че от миналогодишния тур - през всички селища, през които преминахме, от социалните профили на децата в мрежите, виждаме, че те вече активно спортуват, яхнали са техните колела и чакат с нетърпение отново да дойдем и този път да покарат с нас.
- Отново ще сте заедно с Любчо?
- Да, отново сме двамата
- А някой друг ще се присъедини ли към пътуването?
- За съжаление нямаме средства да подсигурим друго лице да пътува с нас. За съжаление и корпоративният свят не е много отворен към тази инициатива и срещаме трудности с намиране на спонсорство.
- Как се запознахте с Любчо?
- С него се запознахме още през 2005-та година, благодарение на Красимир Балъков. Той организира балкански турнир в Албена. С голяма част от хората, при които отидохме миналата година, се познаваме именно благодарение на този турнир. През 2007-ма година бяхме поканени от кмета на Заутсбург като гости на града, бяхме отседнали в Залцбан, което се намира близо до града. И по някаква случайност тогава съдбата отново ни събра и започнахме да поддържаме връзка чрез фейсбук.
След това през октомври 2013-та година успях да направя 225 км. за един ден. От София до Скопие. Тогава бях без шосейно колело а с МТБ.
- Не е ли изключително опасно, особено при острите завои след границата с Македония?
- Е то е 10 километра спускане. Какво по готино от това - да се спускаш с 50-60 км. надолу. Адреналин малко.
- А за тура с Шосеен или с МТБ?
- С шосеен - за толкова много километри, такъв велосипед е най-удачен.
- Само по път ли карате или има и пътеки?
- Само по пътища ще е, но специално в Косово има някои пътища, които са като пътеки. Имаше наистина доста тесни участъци, където нямаше път, а само камъни. Но там в момента се изграждат нови улици.
- Каква екипировка сте предвидили за тура?
- Няма да имаме придружаващ автомобил, отново заради финансовата част. Самите спонсори, които подкрепят инициативата, дават парите не за нас, а за SOS детски селища. Останалото е от наши приходи, които ние трябва да намерим, за да можем да си позволим придружаващ автомобил. Издръжката на един такъв автомобил е около 5000 евро за целия път. Все пак това е гориво, кара се с по-бавна скорост, повече се харчи.
Всеки от нас тръгва с една раница, в което има най-важното – медицинска кутийка, допълнителни светлоотразители. Има участъци където е доста опасно, например в Босна, където има поредица от над 40 тунела. От тях по-голямата част са неосветени. Освен тези, имаме по един резервен екип, тениска, къси панталонки и анцуг. Останалото е резервни части за велосипедите.
- На предния тур имаше ли нужда от използване на тези части? Нещо чупило ли се е?
- Освен че се спука гума, се скъса и верига. Хубаво е през 1000 км. веригата да бъде сменяна. Все пак, колкото и да е метал, все пак се разтяга, разширява заради климатичните условия.
- Във вашия случай как успяхте да я поправите?
- Бързо реагирахме. Хубавото е че бяхме в градски условия, отидохме до магазин. Ние си носихме верига, но там успяхме да я сменим.
- Какъв ще е маршрутът на тазгодишния велопоход?
- България, Македония, Косово, Сърбия, Босна, Хърватска, Словения, Австрия. При това ще се качим до горната част - до Заутсбург и от там ще се спуснем до Имст. Не вярвам да има особено много спускане, понеже там са и Алпите. Най-вероятно ще е предимно качване там.
- Общата денивелация смятали ли сте я?
- Не. Ако почнем да я смятаме, ще откажем всеки, който може да се навие да дойде някога с нас.
- В сравнение с миналогодишния тур само Австрия ли ще е разликата?
- Не. И Словения, но не само тя. Миналата година стигнахме до Осиек, където е SOS детско селище Владимиревци. Тази година ще преминем и към Загреб (още около 30 км.). В Австрия ще посетим други три селища. Така общо детските селища, които ще посетим ще станат 11.
- Какво е отношението на хората в другите държави към вас? Имаше ли медиен интерес към инициативата Ви? Полицията как се отнасяше с вас, особено когато ви видят на границата да преминавате с колела?
- Да започнем с полицията. Наша приятелка е личен ПР на министъра на външните работи в Македония. Тя много ни помогна миналата година. Беше разпространила съобщение до всички посолства че Даниел и Любчо карат колела с еди-каква си кауза. За това във всяка страна в която влизахме още преди да си дадем паспортите те вече ни знаеха кои сме. Питаха ни: „Медицинска помощ трябва ли ви?“, „Ескорт трябва ли ви?“. За всичко, което се сещаха, ни питаха дали ни трябва.
- А на Вас ескорт налагал ли ви се е?
- Наложи ни се. Един път. В Босна пътят към град Тузла е по-тесен. Ние караме със скорост 30 км. в час и направихме задръстване. Тогава две полицейски коли – една отпред и една отзад, ни направиха ескорт. По този начин ни предпазиха.
- А медицинска помощ?
- Не ни се е налагало да ползваме, да чукнем на дърво.
- А отношението на останалите хора и на медиите?
- Имаше доста сериозен медиен интерес. Във всяко селище - или на сутринта, или още същата вечер имаше журналисти, които ни чакаха да разкажем как сме пътували, за какво време сме взели разстоянието. Доста добра медийна подкрепа беше направена.
По отношение на хората - само да спреш, за да си поемеш дъх, и те спират и поздравяват. На едно изкачване в Босна ни свърши водата. В първото заведение спряхме да си наточим и един като ни видя вика: „Ето ги! Айде, влизайте, влизайте“. След това каза на бармана всичко, което поръчаме, да се пише на неговата сметка. След това продължава: „Ял ли си?“ Ти отговаряш с не, защото имаш да караш още 100 км. „Няма да ядем сега, ще хапнем по-късно“, казваме. Той отвръща „А, няма, няма. Сядаш и ядеш“. Поръчва ни специалитета и докато не го изядохме, не ни пуснаха.
Там хората са доста по-широкоскроени от колкото тук. Приветстват всякакви такива инициативи. Сърбите са изключително гостоприемни хора. Поне така беше. Не сме имали проблеми никъде.
- Въобще как стана преминаването?
- Помогна ни изключително много този e-mail, който беше разпространен до посолствата. Той беше доста ценен за нас и ни пуснаха само с лични карти. Малко преди границата спряхме на една бензиностанция и там ни казаха: „Нямате никакъв шанс да минете. Ще се върнете до Македония и от там ще влезете в Сърбия“. Ние обаче не се отказахме.
- Какъв беше най-опасният момент в пътуването?
- Това, което разказах за босненските тунели. Там наистина беше много опасно. Освен всичко друго, адски много валеше. По време на целия велотур от 18 дена имахме 4 хубаво време. В деня, в който преминавахме през тези 40 тунела валеше толкова много, но щом сме тръгнали – трябва да се мине. Теренът беше адски хлъзгав, карахме с не повече от 20 км/ч. Не си позволявахме да караме по-бързо от страх да не ни завлече някой камък. Това беше най-страшният участък. Останалите бяха забавни, готини.
Карахме и в сняг. Докато изкачвахме планина Романия в Босна. Но като си отишъл на мисия, минаваш през всичко. Докато изкачвахме планината аз през цялото време карах с къси гащи, имах само яке в чантата, което не беше дори зимно, а спортно. Когато ни заваля сняг, температурите паднаха до минус 3-4 градуса. Тогава с Любчо облякохме абсолютно всички дрехи които имахме, за да можем да се стоплим. За пръв път ни се случи тогава да премръзнем.
Най-хубавото нещо, което ни се случи беше след ескорта, който ни направиха до Тулза, пред самата порта на детското селище се бяха събрали абсолютно всички деца и ни посрещнаха с ръкопляскане.
В Хърватия във Владимиревци, в тази част на страната е забранено да се пише на кирилица. Самият директор беше поел отговорност да ни напишат „Добре дошъл, Даниел“ и „Добре дошъл, Любчо“ на кирилица. Всяко дете беше с отделна буква, и бяха сглобили посланието. Това наистина много ни стопли душите.
- Как дойде идеята за този тур?
- През 2013-та година SOS детско селище Трявна направи своя 20 годишен юбилей. За честването му бяха дошли 4-ма холандци, които правеха същото това, което ние с Любчо правим сега, но те бяха с мотоциклети. Сумата, която те бяха събрали беше доста значителна и аз си помислих, че щом аз мога да стигна до Македония с колелото, мога да стигна където и да е. Реших, че освен самото каране, ще е хубаво да сложа и някаква кауза. Така се роди и самият велотур.
И наистина взаимствах от тяхната идея, но стана нещо друго, защото ние наистина даваме всичко от себе си, за да стигнем на уречените места.
- Доволен ли сте от резултата от миналогодишния велотур?
- Да, изключително доволен съм. Намерих страшно много нови приятели, които с цялото си сърце направиха всичко възможно походът да се случи. Намерихме и нови корпоративни приятели на SOS детски селища.
- Бихте ли ни разказали за себе си? Кой е Даниел Миленов?
- Как да кажа кой съм? Момче, което е израснало в СОС детско селище в Трявна, настанен съм там от моята 3-годишнина – тоест от 1994-та година До 2010-та година изцяло организацията пое моето отглеждане и издръжка. Познавам биологичните си родители от 20 годишен, но за съжаление всяка една среща с тях е толкова студена, че човек би казал, че се виждаме всеки път за пръв път.
Хората, с които си общувам, на които съм свикнал да викам майка, братя и сестри, са общо 16 човека, с които по-голямата част от детството ми премина. С тях сме в наистина доста близки отношения. Винаги си помагаме, като хубавото е, че по някаква случайност успяхме да се разпръснем в по-голямата част от страната. София, Варна, Бургас, Търново. За това често съчетавам почивката с това да се видя с някой от тях.
Специално за Велико Търново за празника е много хубаво да се отиде. Звук и светлина не се прави всеки ден. Сега има вече светлинно шоу и на конниците.
- Какво според Вас трябва още да се надгради в SOS детски селища?
- Надграждане вече има от няколко години насам – за SOS баща. Започнали са да възприемат семейния тип с двама родители, като това вече доближава максимално до тази среда. На мен наистина много ми е липсвал баща и в някои ситуации именно за това съм колеблив. Ако имаш баща, знаеш, че като тропне по масата това ще бъде. И това е наистина. На мен това ми е липсвало много и до ден днешен намирам отражението на тази липса.
- В последните няколко дни излязоха наяве много случаи на насилие над деца в социалните домове. Такива неща имало ли е в SOS селищата. Възможно ли е да има такъв тормоз?
- Такива неща – не бих казал. Няма как да се случат. Всяко едно дете през живота си е изяждало по някой друг шамар от родителите си, няма човек, който да не е. Това са си съвсем нормални взаимоотношения. Там е невъзможно да има насилие, поради факта, че цялата идея е да се стараят да приближат максимално живота до семейния.
Другото хубаво нещо е, че организацията е неправителствена, макар че в последно време вече и държавата започна да навлиза в този модел. Освен всичко друго, SOS детски селища е интернационална организация в 134 държави. Не мога да кажа точно на колко човека е помогнала, но ако ги съберем всички, най-вероятно ще съберем няколко милиона.
- Какво послание бихте искали да предадете на децата, които се намират в социални институции или в детските селища и въобще на всички останали хора?
- За децата в институциите бих казал само едно, независимо в коя се намират. Хубаво е да си поставите мечта и цел. И двете са достижими. Да си направите план, да го илюстрирате на едно листче, да го запазите и да го следвате.
За хората, които тепърва научават за SOS детски селища или са знаели, но не са искали да помогнат, нищо не им коства да посетят страницата на sosbg.org. Там ще намерят по-подробна информация, ще могат да се регистрират и да станат наши приятели с ежемесечни вноски. Можеш всеки месец да даваш по 5 лв. от заплатата си. Ако разбием тези 5 лв. на 30 дни – не е нищо.
Интервюиращ: Мартин Атанасов
