Семейство на прага на столетието е изключителна рядкост в наши дни, но едно такова е прекарало целия си живот в санданското село Дамяница. Това са семейство Кирил и Люба Костадинови. Той е роден през октомври 1916 г., а тя през февруари 1920 година. Имат 75 години съвместен живот, през който никога не са се разделяли. Все още продължават да спят в едно легло.
Дядо Кирил е ветеран от Втората световна война. Пострадал с ушите, когато до него паднала мина. Съпругата му е без едно око. Извадено е след жесток побой от техни братовчеди заради имоти. На 5 годинки умира първият им син Иван. Вторият - Владимир, умира в Русия, в гр. Тюмен на 50 години. За смъртта му разбират от снаха си, която е рускиня. Умира за 3 дни, след като пил от заразена чаша. Най-малкият им син Димитър вече е на 70 години. Живее в с. Дамяница, в съседната на тяхната къща. Имат четирима внуци - Любляна, която от години живее в гръцкия град Серес, Иво - граничен офицер в Петрич, Ива, която живее в Испания, и четвъртият - в София.
Ето какво разказа дядо Киро пред репортер на "Струма": Майка ми починала, когато съм бил на 6 месеца. След като съм останал сирак, една седмица ме е кърмила циганка от Дамяница. След това баща ми купил една крава, дал я на братовчедка, завел и мен да ме гледа. До три годинки ме е гледала тя, а след това баща ми се ожени и ме взе отново.
Учил съм до 4-то отделение в Дамяница, а от 1-ви до 3-ти клас (прогимназия) - в село Склаве. Завърших с отличие. През 1938 година влязох в казармата в Дупница и служих 6 месеца - съкратен срок, тъй като вече бях кръгъл сирак, трябваше да се грижа за имотите, да плащам данъците и т.н. На 23 години се оженихме с Люба, която ми беше съседка в Дамяница.
Година по-късно ме взеха във войската в Гърция. На полуостров Касандра изкарах 6 месеца.
На 25 години бях, когато отново отидох запас в Сърбия. За още 6 месеца, а през това време първото ни дете се беше родило. Заплатата ми беше 3 лв. на месец и 8 цигари на седмица, спомня си столетникът.
Баба Люба добавя: Останах сама. Всеки ден слагах цедилката на гърба с детето и отивах сутрин на полето, та до залез слънце. Оставях детето на земята, а то си пълнеше устата с пръст и какви ли не треви. Сегашната младеж не знае нищо от нашия живот. Върнех ли се от полето, сядах и започвах да тъка плат за дрехите за семейството. Сеех памук, от който предях преждата, а след това тъчах на разбой. Пари мъжът ми нямаше, аз му пращах колети с фъстъци, трахан от сусам, който сеех. Пари тогава нямаше за никого. Садяхме тютюн, памук, фъстъци, жито, всякакви зеленчуци, и така живеехме. Като продадем тютюна на частни търговци, вземем някой лев, за да си платим данъците и да купим някой чифт обувки. Гледахме си една крава, козички, овце - за месо, мляко и вълна. Цял живот изкарах на полето. Ние сме първите земеделци в Дамяница, споделя бабата.
През 1945 г., когато свърши войната, 500 жители на селото ме избраха за кмет. Четири години бях такъв и аз съм основоположник на училището в селото. През 1949 година се образува ТКЗС-то и започнахме да работим в него. От 1950 до 1958 година бях в Районния кооперативен съюз. На гара Дамяница бях експедитор на плодове и зеленчуци, началник на 200-300 човека през летния сезон.
Тогава влязох в Бобовдолския затвор за година и половина. На годишното отчетно събрание на ТКЗС се предложи да се махне рентата за земята. Аз като член на УС възразих на това решение, защото по устава на ТКЗС трябваше след 20 години да се случи това. Тогава си спомням, казах следните думи: "Когато образувахте ТКЗС, ни казахте, че след 20 години ще ги има тези промени и уставът ще се смени, а сега го сменяте след 7 години. С това правите национализация на земята". Сутринта на другия ден отидох в канцеларията си на гара Дамяница, на вратата ме посрещна служител от РКС - Сандански и ми връчи заповед за дисциплинарно уволнение. Така ме уволниха. След това ме обвиниха веднага, че съм крал от градината на ТКЗС, която ми я бяха дали за лично ползване. След 3 дни ме извикаха в МВР-то в Сандански, откъдето ми поискаха бележка от председателя на ТКЗС, че градината ми е дадена за лично ползване. Секретарят на БКП в Сандански Владимир Виденов се застъпи за мен, искаше да ми помогне. Тогава обаче го изместиха в Кърджали да работи и не успя. Вкараха ме в затвора в Бобов дол.
Животът ни беше тежък, но все пак успяхме да построим две къщи, да отгледаме, изучим и оженим двете си деца и да запазим добрите чувства един към друг, включва се в разговора баба Люба. Цял живот с него сме в мир, но имаме много душмани. Спим в едно легло и докато не се хванем за ръка или не му легна на рамото, не заспиваме. Един без друг не можем. 75 години семеен живот имаме и ни е разделял само затворът и войниклъкът. Помагал ми е много във всичко.
През 2009 година ми изкараха окото, иначе се чувствам добре, чувам, но не виждам добре. Дядото преди 8-9 години го премаза кола на заден ход и му счупи крака, след това той падна и счупи и другия. Сега може да се придвижва у дома с инвалидна проходилка.
99-годишният дядо Кирил споделя, че има 95% инвалидност, с право на личен асистент по решение на ТЕЛК, но в действителност до момента няма такъв. Обяснението, което му е дадено от социалните служби, е, че парите от Европа в направлението за тези асистенти са спрени.
Получаваме 656 лв. пенсии двамата, 39 лв. социални помощи. Наехме си от 4 месеца асистент и си й плащаме ние по 150 лв. месечно. Отопляваме се с радиатор на ток. Не можем вече да палим печки, а и е опасно. Затова плащаме 200 лв. ток на месец, 80-90 лв. даваме за лекарства и отделно - по 20 лв. на седмица за превръзка на окото на баба Люба. Имаме телефон, кабелна телевизия, плащаме данъци и др. Живеем най-вече с кисело и прясно мляко, ако не е то, сме умрели. Купуваме си от частници домашно краве мляко. Правим си попара, това е основната ни закуска. Следобед сготвя нещо с месце и вечеряме. Ядем само по два пъти на ден, тъй като за повече не ни стигат парите. Досега имахме някой спестен лев от пенсиите, но сега плащаме за асистент и след 2 месеца вече няма да имаме нищо, кахъри се дядо Кирил и допълва: Старините ни тежат, нямаме пари за нормален живот, само се мъчим. Мечтата ни е да умрем заедно час по-скоро. Ако бабата умре първа, ще си сложа край на живота. Тя ме обува, събува, облича, завива, мие... Без нея не мога и час. Ако умрем, няма да имаме пари за погребение дори, казва дядото.
Когато легна на рамото му, заспивам - допълва бабата - или като му хвана ръката. В нашата къща петел пее, кокошката като пее, на лошо е. Цял живот парата е у Киро и той купуваше всичко, а не както е сега - кисе има и жената. От сутрин тръгват днешните по кафетата, шетат сами, мъжете им у дома, чуди се 95-годишната баба Люба.
Възрастното семейство се слави с добър авторитет в селото, което потвърди и тяхната асистентка Гена Перусанова, на 83 години, от с. Дамяница. Тя заяви: Те са рядко добри хора, но много са преживели. Дядо Киро е изключително умен човек, а бабата е много работна.
