Даниела Стрижлева ходи с удоволствие на работа, дори не спира да мисли за нея и по време на почивките си. И пак с удоволствие. Говори за колегите си като за хората, сред които се чувства вдъхновена, и няма нищо против шефът да пристигне, след като осем месеца е работила упорито по проект, и да й каже: „Решихме да променим задачата. Започваш отначало.“ И Даниела започва (досещате се) отново с удоволствие.
Такава ситуация е подозрителна откъдето и да се погледне. Да не би Стрижлева да е някоя супергероиня от пълнещите салона 3D филми?! Не. Всъщност тя създава героите в едни от
най-щурите и награждавани ленти
на гиганта в анимационния бранш „Пиксар“. Българката е единствената жена в маститата компания, заела ключовата позиция Character Art Director. В превод това означава, че заедно с дизайнера на образите отговаря как изглеждат всички герои в продукцията.
Отговорният пост е поверен на Даниела за предстоящия тази година анимационен удар The Good Dinosaur („Добрият динозавър“). А позицията тя съвместява с новата тръпка в живота си - да бъде майка. Грижите по едногодишното момченце са причина да изпусне детайли от актуалните награди „Оскар“, но професионалното й око прогнозира много преди академията да обяви, че „Героичната шесторка“ ще грабне статуетката.
Както „Преса“ писа, в екипа на победителите е Светла Радивоева, но това, че българин е удостоен с „Оскар“ за анимация, не е новина. Точно Даниела Стрижлева „повлича крак“, когато преди четири години получава наградата за „Играта на играчките 3“.
„Този филм до ден днешен е възхитителен“ - сподели за „Преса“ аниматорката. - Очевиден е отговорът, че ако трябваше да го изградим със съвременните технологии, би станал много по-ефектен. Но аз не бих променила нищо в него. Никой друг не е правил подобно нещо в края на 90-те. Всъщност с този филм започна всичко за „Пиксар“.“
Да се направи подобно визуално пиршество, не е никак лесно и бързо. Приемливото време за опаковка на цветна продукция от „оскарен“ мащаб е пет години, макар Даниела да споделя, че за „Храбро сърце“ екипът й е счупил рекорда със седемгодишна изработка.
„Анимацията не е като при игралното кино, в което се снима и резултатът веднага се вижда - започва своя разказ художничката. - Първо отделът, който измисля историята, трябва я сложи в някакви релси, нещо като визуален сценарий. След това арт екипът проектира образите, което си е дълъг процес и почти
никога не минава гладко
Но правенето на филми е колективен спорт. Аз лично го избрах пред рисуването на илюстрации, защото обожавам енергията в офиса, когато заедно обсъждаме творческите проблеми. Погрешно е да се смята, че режисьорът трябва да взема всички решения. Добрите режисьори не го правят.
Но те знаят как да мотивират своя екип. Нашите режисьори са като диригенти: вдъхват живот на представлението и от време на време позволяват на музикантите да имат красиво соло. Това е моментът, в който всеки от нас оставя своя личен почерк във филма.“
Понякога лично се оставя не само почерк, но и роднина. Големите кръгли кафяви очи и личицето на сестрата на Даниела като дете са я вдъхновили, за да създаде Доли от „Играта на играчките“.
Друг път аниматорката стои пред огледалото, за да изучи собствените си гримаси и да пренесе в анимационния образ чувството на ревност, презрение или измама. „За една продукция трябваше да нарисувам тайно влюбена жена. Стана лесно, когато си припомних подобни моменти, докато бях тийнейджър.
Скритите погледи, нетърпение и нервност, старанието да привлечеш внимание - това е преживявал всеки и лесно може да се припознае. Истината е, че най-добрите аниматори не само рисуват перфектно героите си - те великолепно разказват историята им.“
Доказателство за добрата работа са „Оскарите“ на „Пиксар“ и онези понеделници след церемонията, в които се отваря
победоносното шампанско
„Всеки режисьор, с когото съм работила, е печелил поне веднъж - споделя Даниела. - Традиция е да се донесе златната статуeтка в офиса и да споделим усещането от нейното връчване. Но изкуството не бива да е подвластно на стремежа към награди. Това, заради което правим филмите, е чисто и просто за да разказваме сюжети. Споделянето на истории е като съединителна тъкан между човешките същества в пространството и времето.“
