Красимир Игнатов и Светлин Станков работят в ЧЕЗ и отстраняват аварии на територията на Област Видин. Срещнахме се с тях, за да ни разкажат другата гледна точка или какво е да отстраняваш аварии в тежки условия, докато хората чакат лампата вкъщи отново да светне.
Как избрахте професията и какво ви доведе до тук?
Светлин: Аз работя тази работа, защото за това съм учил, от това разбирам и вече 20 години ми доставя удоволствие - въпреки трудностите, с които се сблъсквам.
Красимир: За мен е семейна професия. Както повечето от моите колеги, аз съм второ поколение електротехник. Това, което имаме днес, нашите бащи са изградили с много малко техника и много труд и пот на челото, защото, повярвайте, ми преди техниката беше „кът“, с малко машини отстранявахме повредите, изграждахме електропроводите, в общи линии... не ни беше лесно! Постъпих на работа в енергото през есента на 1986 г. Бях млад, надъхан и доста вироглав! Тази слава ми се носи и до днес. Още тогава, на втория месец, нямах търпение да се кача на стълба и така започна всичко. След това вече нищо не можеше да ме задържи на земята! Оттогава до сега съм преживял 4 тежки обледявания на съоръжения на мрежата, последното от които през декември, но всички знаете това. Обикновено, когато хората се прибират на топло по домовете си в студените зимни вечери, ние сме навън, за да осигурим топлина, светлина и уют!
Разкажете ни повече за обледяването през декември. Всички знаем, че това доведе до тежки аварии и много хора бяха без ток. Как обаче изглеждаше всичко това от вашата страна? И какво точно се случи?
На 1-ви декември гъста, лепкава мъгла обви родния ми град - Белоградчик. В горните слоеве на атмосферата топлият въздух не позволяваше да вали сняг, валеше дъжд и студеният долен слой обледяваше капчиците и ги трупаше по дърветата и електропроводите. През първите няколко дни обледявнето беше в по-високите части на Балкана, дърветата не издържаха под натрупания лед, свиваха се, чупеха се и падаха върху проводниците. Електропроводите изключваха и населението оставаше без ток. С моя колега - Тони Драгомански, през първия ден на кошмарните 2 седмици, работихме по електропровод „Ведерник“. От сутринта до вечерта бяхме изхарчили около 5 л гориво за моторния трион. Тогава нямаше човек, който да може да преброи стотиците, отрязани от мен и моите колеги счупени клони и паднали дървета. Така изминаха още 2 дни в непосилни мъки да захраним с. Стакевци и околните села и тогава нещата излязоха напълно извън контрол. Проводниците започнаха да се късат от стотиците килограми лед, натрупани по тях. Стълбовете и решетките /б. р. железо-решетъчни стълбове/ започнаха да се чупят като солети в ръцете на дете. Всички колеги бяха впрегнали до краен предел усилията си за овладяването на ситуацията.Тогава „отпадна“ и електропровод „Скалите“ 110 kW, проводниците не издържаха, стоманените въжета се вадеха. При обход на двата електропровода „Столове“ и „Мадона“, на които разчитахме, че чрез тях ще подадем захранване на подстанция „Белоградчик“, с моя колега Николай Коцин, открихме счупена решетка на електропровод „Скалите“. Дотогава се знаеше само за няколко скъсани проводника, които можеше да се възстановят бързо. В директен разговор с колегите от ЕСО /б. р. Електроенергиен системен оператор/, защото това беше тяхна собственост, съобщихме за нашата „находка“. В този миг настъпи гробна тишина, дори и трясъкът на дърветата, на които се чупеха върховете във всеки един момент, спря. Чу се само едно отчаяно „Лелееее“! Тогава всички заедно попаднахме в безизходица. Само след още един ден, при обледеняването на „Столове“ и „Мадона“, се счупиха още 5 решетки на електропровода. Вече борбата не беше да го възстановим, а да успеем да задържим единствения, който можеше да захрани подстанция „Белоградчик“. По стечение на обстоятелствата това беше този електропровод, който на младини бях построил сам!
Светлин: Като знам колко много аварии бяха станали, лично аз не вярвах, че ще успеем да се справим до края на годината. Работата се извършваше и в кални и наводнени полета, условията бяха ужасни. Работихме по 16-18 часа на денонощие при много ниски температури. В крайна сметка, въпреки съмненията ми, успяхме да се справим до средата на месеца с всички повреди.
Как успяхте?
В тези моменти колегите от Организационен център „Белоградчик“ бяха мобилизирани до краен предел. Трябваше бързо да се преценяват създалите се ситуации. Девизът беше: „Мисли бързо! Решавай разумно! Работи безопасно!“, доколкото бе възможно това. В тези трудни дни, освен физическата умора, над нас тегнеше и психическата умора. Страшно неприятно беше да гледаш как възстановяваният от теб електропровод продължава да се руши. Пред очите ни се чупеха изолатори и се късаха проводници! В момента, в който решавахме,че сме успели, отново се връщахме на старта. В такива ситуации се чувствахме безсилни и виждахме,че природата е много по-силна от нас. Въпреки всички несгоди, работехме без да следим за часовете, които сме прекарали навън. Не гледахме дали е ден или нощ.Често резачките отказваха, тогава ги оставяхме при майстора и продължавахме с нашите лични. Как успяхме да се справим?… С много усилия и воля!
Докато полагате толкова усилия чувствате ли недоволството на хората?
Светлин: Да, тяхното недоволство ни натоварва допълнително психически. Ние полагаме жестоки усилия в ужасни условия, работата ни е предимно навън при много високи или много ниски температури, в дъжд и сняг, а те влизат в конфликт с нас. Но те не познават естеството на работата ни, а и в днешно време животът е труден и хората са много изнервени. Въпреки всичко това, в такива бедствени ситуации се чувствам най-полезен!
Красимир: Много хора ни приемат и с разбиране и по всякакъв начин гледат да ни помогнат.
Успявахте ли да се храните при отстраняването на тези тежки аварии през декември?
Светлин: Често нямаме време за това.
Красимир: Дали успяваме да се храним? Само за час в гората дрехите ни подгизваха, преобличахме се по 3 пъти на ден навън при минусовите температури и дрехите ни замръзваха и се пукаха. Това ни беше приоритет. А за яденето – когато можехме хапвахме нещо на крак и продължавахме, но никой не се отказваше и всички вършеха това, за което са изпратени.
Кое ви дава сили да работите в такива условия?
Красимир: Наистина заплащането е силна движеща сила напред, но тогава не това беше най-важното! Целта беше една... И в последната закътана, балканска колиба да има топлина и светлина!
Много хора трябва да благодарят на вас. А вие на кого бихте искали да благодарите?
Светлин: Справихме се с помощта на колеги от други дирекции, както и на командирования персонал от други райони. Колегите наистина много помогнаха, за което им благодаря! Бих искал също да благодаря на частните, земеделски производители за предоставената от тях техника и съдействие, без които работата в калните полета беше невъзможна.
Красимир: Тук е мястото да благодарим на кмета на с. Чупрене, който в два последователни дни ни подсигури „жива“ сила, хора и техника, за да успеем по-бързо да подадем ток в селото им. Също така и на кмета на гр. Белоградчик, който успя да отдели от снегопочистващата техника, за да извади от блатото един от нашите автомобили при с. Дъбравка. Дълъг е списъкът на хората, на които бих искал да благодаря за безрезервната подкрепа и помощ, която получихме в тези мразовити дни.
В кои случаи изпитвате най-голямо удовлетворение от свършеното?
Красимир: Тогава когато чуем от диспечера: „Да, електропроводът е редовен! Така остава!“ Нищо друго не ни радва повече от тези думи! А сега прекъсваме интервюто, защото телефонът звъни и диспечерът отново ни търси. В с. Чупрене имат нужда от помощ, прекъсва електрозахранването в училището. Желаем Ви много здраве и късмет!
