На 13 август служебното правителство обяви, че 4 села са заличени. Едно от тях е Въргово. Никога не бях чувал за него, но любопитството ми се възбуди. Реших да видя какво представлява едно заличено от картата село.
На 15 август напълних раницата с хранителни продукти, припалих моторетката и се запътих към него. Стигнах до Брезник и започнах да питам хората за пътя към Въргово, но никой не знаеше. Отидох в пощата и там ми казаха, че имало такова село, но то вече не съществува. Показаха ми обаче къде се е намирало и ми посочиха пътя към него. Успях да го открия. Намерих срутени и полуразрушени къщи, буренясали дворове, скитащи кучета и котки. Помислих, че няма жива човешка душа. Незнайно откъде обаче, навярно чула шума от моторетката, неочаквано се появи старица и ме загледа учудено. Казах „добър ден“, а тя мълчи и продължава да ме гледа втренчено. Извадих от раницата пликче с бонбони, подавам й го и тя го взима. Отвива един бонбон, слага го в беззъбата си уста и накрая проговори:
Що щеш тука, за какво си дошел?
Отговорих й, че минавам случайно и я попитах има ли вода, че съм прежаднял. „Яла, че ти дадем“. Поведе ме по нещо, което навярно някога е било улица, а сега само буренясала пътека, и стигнахме до къщата й. Влезнахме вътре, поднесе ми вода от глинена чаша, а тя студена и много приятна на вкус. Попитах я сама ли живее в селото, а тя ми отговори, че освен нея има още две баби и един дядо.
Всяка привечер се събират в една от къщите, в които живеят. Имал съм късмет, че тази вечер ще дойдат при нея, та, ако искам, да остана и да се срещна с тях. Това възбуди любопитството ми и се съгласих. При залез слънце първо дойдоха другите две баби – Христина и Добрина, а след тях и дядо Цветан с магарето си. Свали от него голям пълен сак и моята домакиня баба Станка започна да вади от него продукти и да ги подрежда на масата. Появиха се бутилка уиски, пликчета с ядки, консерви от сьомга, три бутилки вино, франзели и какво ли още не.
Баба Станка наля на всички по чаша уиски,
а дядо Цветан пусна радиото с батерии и го настрои на станция, която излъчва съвременна музика. Е, такова чудо не бях очаквал! Питам ги откъде купуват тези неща, след като в селото няма магазин, а те ми отговарят, че са на специално снабдяване. А с какво плащат, защото това са все скъпи неща, а те казват, че пари дал Господ. Нищо не разбирам, пък и те мълчат. Чак след като си пийнаха порядъчно, започнаха да ми разказват. До 1993 г. в селото е имало 180 жители. Когато се обявява югоембаргото, то става трасе за контрабандни стоки. Български и сръбски бандити почти всеки ден преминават през него, взимат на хората домашните животни и птици, угощават се с тях, без да плащат. По същия начин пият в кръчмата. Местните жители започват да се изселват. След края на югоембаргото остават към 40, но това са възрастни, които постепенно измират. През 2007 г. селото се обитава само от 17 души. В него вече няма поща и дори магазин. Един път седмично им докарват хляб и други най-насъщни продукти. И тогава се случва нещо, което е почти чудо. Докато пасе двете си кози, баба Цонка, тя вече не е между живите, в храсталаците намира куфарче, но заключено. Опитва се да го отвори, но не успява. Носи го в селото и го показва на дядо Цветан. Той
разбива ключалката със секира и като го отваря, куфарчето се оказва пълно с долари
и друга валута. Взима няколко банкноти, отива в Сръбско, там купува радиото с батерии и мобифон. Настъпва край на лишенията и начало на благоденствието на останалите вече само 7 души в селото. Всяка седмица дядо Цветан поръчва по мобифона да му доставят храни, напитки и цигари, за които плаща с твърда валута. Един път, като му доставят стоката, го връзват за стола и искат да им каже къде са парите. Вместо това той свирва с уста и се появяват 4 огромни кучета. Казва им, че ако свирне още един път, ще им прегризат гърлата.
Веднага го отвързват, а той не им плаща доставката като наказание за провинението им, та друг път да си помислят дали да правят нещо подобно. Оттогава отношенията са изрядни.
Всичко това ми разказаха вечерта, а на сутринта, когато си тръгвах, дядо Цветан ме пресрещна в края на селото. “Чувствам, че дните ми са преброени, вече съм изкопал и гроба си. А в куфарчето има още много пари. Ще ти ги дам, за да се грижиш за Станка, Христина и Добрина, а когато ги погребеш, останалото е за тебе“. Не посмях да поема такава отговорност.
Костадин ВЪЛЧЕВ
