Последните дни на горещия юли. Бурханедин отново е в Кърджали, родният му град. Подредил е изложба в една от местните галерии от архивни снимки от началото на миналия век. Да му се чуди човек откъде черпи толкоз сили. Срещаме се след близо две години. „Явката” обаче не е от най-приятните – Бурхан едва ходи горкият, русолявата му по-млада жена го предвожда, доколкото може. А допреди време той беше най-напереният турчин в областта – не само с творчеството си, но и бивш футболист в „Арда”, спортист и още какво ли не.
Важното е, че все пак се познахме. Дори бях забравил и най-важното – че с моята публикация „Над 55” обърна подобаващо внимание на дисидента отпреди 1989 г. – как е бил измъчван от ченгетата на ДС и са го „скъсили” с 20 сантиметра, пускайки му ток с 220 волта напрежение. Как няколко пъти е пътувал между живота и смъртта. Как с един московец се озовава на българо-турската граница на „Капитан Андреево” и след бариерата й трябва да гради новия си живот. С една многобройна челяд зад гърба си.
За разлика от скапаната България – казвам го с чисто сърце, Бурхан за една година се оправя.
В Истанбул, виждайки таланта му, местните интелектуалци веднага му подават ръка, поемат го като равноправен член
А там, да станеш член на творчески съюз, вече означава много, а привилегиите са хиляди. Скоро прокуденият от родината си вече има къща край Босфора.
Навремето публикацията в изданието ни разбуни духовете в града край Арда. Приятелят вече се беше прибрал в Истанбул, но пък аз останах на пангара. Бившите ченгета от ДС ме разпънаха на кръст. Новите знаят как по-перфектно да действат, механизмите им са ни известни. Но пази боже от старата ченгеджийска гвардия, там нещата са непредвидими. Представяха се като защитници на държавните интереси, обвиниха Бурхан в подстрекателство, изкараха го най-големия пияница и развратник на социалистическия морал. Естествено, не ми предоставиха и един документ. Заканиха се да съдят „Над 55” и автора на сквернословия. Поех вината изцяло върху себе си, защото доказателствата, с които разполагах, бяха неопровержими. Бурхан надлежно беше си запазил медицинските тапии, свидетелски показания на лекари и медицински сестри. Показа ми и дупката в гърба си, причинена от мъченията. Но едно подобно дело би се проточило безкрайно във времето.
Срещу мен скочиха и местните националисти – как може да защитавам един турчин-предател?!
Днес никакви ги няма, но тогава все още се дървеха. Наивните ми обяснения, че съм разказал една човешка съдба, въобще не хванаха дикиш. Проклеха ме, от години не ме поздравяват…
След като вече е признат в Истанбул, Бурханедин вече има излаз и към Европа, и към Обетованата земя. В Кърджали е бил един най-обикновен „рисувач” в кърджалийската болница като мижав аранжор, правил плакати и щампи по поръчка на партийните секретари. Най-често за „щатните” соц. празници. Синекурна длъжност…
В Истанбул изплува над плявата, а там се оказва, че плява… няма – конкуренцията е толкова жестока, че тя те занитва като мъртва жаба на дъното
Името му скоро се появява в десетина централни издания, където се печатат карикатурите му на първа страница. Скоро идва и първото му най-голямо признание, след като вече е спечелил няколко световни награди. Осиновената дъщеря на Кемал Ататюрк му връчва едно от най-престижните отличия на Турция – златна статуетка с лика на баща си.
„Приятелю мой мили, световните медии днес може и да спрягат името ми – това ме радва, разбира се, но
не славата топли сърцето - то се стопля най-вече от онова необяснимо нещо, което се нарича родина
Досега никой философ не е обяснил точно какво е подобно усещане. Едва когато го загубиш, тогава усещаш липсата му. След носталгията идва привличането към любимата – за мен майката и жената са едно цяло. И едната ти дава живот, и другата. Изначалие и продължение. Единствено от теб зависи как ще намериш точния баланс”, открехва се в краткия ни разговор Бурхан.
И понеже е импулсивен, допълва: „В душата ми е целият Космос, може и да лазя по земята, но очите ми вечно ще бъдат обърнати към звездите, българските. Аз нямам друг хоризонт”, просълзява се на изпроводяк старият другар, като му пожелавам, какво да му пожелая…
Дарко ОРАЧЕВ, Кърджали
