Жертва сме на една псевдотеатрална реформа, казва директорът на театър „Драгомир Асенов”
Господин Бояджиев, от известно време е ясно, че сградата на театъра е в аварийно състояние. Може ли малко повече яснота по темата?
Аз съм в този театър от 1974 година и твърдя, че това е най-трудната година за театъра и за хората, които работят тук. Ние станахме жертва на една псевдотеатрална реформа, която започна още в началото на 90-те години. Тогава трябваше да се извърши 70-процентно съкращение в екипите на театрите. Тогава бях директор и по тази причина си подадох оставката, защото не можех и да си помисля, че ще освободя повече от половината от хората, с които съм работил над 20 години. Хора – доказани професионалисти – не само актьорите, а театралният персонал, без който не може да се случи нито едно представление – осветители, художници, театър-майстори, сценични механизатори. И именно заради това тогава си дадох оставката. Не можах да разбера защо господата, които тръгнаха да правят тази реформа, смятаха, че реформа означава да заличиш създаденото. Реформа е да създадеш нещо по-добро от това, което смяташ, че не работи. Преди реформата правехме от 12 до 16 заглавия на сезон и сме играли по 200-240 представления, т.е. в работните дни сме играли по две представления – значи е имало смисъл да се прави театър в онези години. И все още не мога да си обясня защо тогава закриха театрите в Кюстендил, Перник, Монтана, Видин. Кому служим ние, това е цялата западна граница на родината ни. Кой реши, че трябва да се закрие единственият професионален културен институт, който проповядва чистия български език. През 2000 година, когато госпидин Златко Живков ме покани да се върна, заварих театъра в онзи безумен вариант, наречен „Сцена 6”. Това значи 6 души персонал с един директор – двама или трима човека администрация и един или двама технически специалисти. Това беше абсурд. Тази сграда няма как да се поддържа с шестима души персонал. Тогава с помощта на общината успях да назнача няколко души и оформих един технически екип, а социалното министерство се погрижи за българския театър с програмата „Мелпомена” и тогава дойдоха 25 души по нея, включително 8 артисти. Йордан Витлямов, Силвия Тоцова, Петър Митев – с тези хора направихме първите спектакли в новото време. Организирахме и детска театрална студия, за да задоволим интереса на децата. Така започнахме отново да произвеждаме. Никога не съм мислил, че мога да бъда директор на театър без трупа, директор на театър, който ще посреща гостуващи трупи, т.е. открита сцена. Но това не работи, защото разходите по посрещането на гостуващи трупи са огромни. За един областен град – става, но кой от София от „Раковска”, нашия „Бродуей”, ще отиде в Медковец, Копиловци, Георги Дамяново – никой. Мисля, че на такава трупа като моята, мисията е точно това да предостави театралното изкуство, емоцията, красотата на чистия български език на тези хора. Живото съприкосновение с актьорите е много по-различно от това, което се гледа по телевизора.
Нека отново се върнем на сградата, защото театър се прави на сцена.
Това е сграда от 1977 година. Аз лично предпочитах да си останем в старата – тази на читалището, защото там имаше уникална акустика, но все пак бяхме доволни, че имаме нова сграда. Според мен обаче тя е правена за събрания, а не за театър, акустиката е особена. Ако не знаеш къде да стоиш на сцената никой не те чува и не те разбира. Тук капиталови ремонти са правени единствено по време на служенето в министерството на Стефан Данаилов. С Ламбо се познаваме от години. Той прояви сериозно разбиране. Даде ни възможност да подновим цялата отоплителна инсталация и да преминем от течно гориво на газ. Той ни помогна да си вземем и нов автобус за гастрол, защото точно в това е нашата мисия. Видял по телевизията как ДАИ ни конфискува стария автомобил и ни разреши да си купум на лизинг нова кола. Това ни е ремонта и новото, което имаме. Нищо друго. Всичко останало се нуждае от тотален и то авариен ремонт. То е остаряло морално и физически. Стопиращите механизми на чигите отдавна са повредени. Има риск за живота на актьорите по време на спектакъл. Дюшемето на сцената е изгнило. Столовете в салона са в ужасно състояние. И това, че успяваме да поддържаме тази сграда с козметични ремонти, които се извършват от моите хора, е истинско геройство. Тези хора не работят само работата, за която са назначени. Те се специализираха да кърпят повредения покрив, да сменят дъските на изгнилата сцена. От месеци купуваме дървени талпи и навсякъде, където гние, моите сценични работници ги сменяват. Кирил, Юлиян, Ангел, Веско Тихомир, Мариана – това са хора, които правят всичко, изпълняват по 5-6 длъжности за една минимална заплата.
Имате ли идея как да дойдат пари за тези ремонти?
Странното е това, че министерството на културата и министерството на регионалното развитие, не знам съзнателно, или са допуснали грешка, оставиха сградата на театъра публична държавна собственост, а трупата е общинска. Има решение на общинския съвет, с което настояваме тази сграда да стане също общинска – публична общинска собственост, но до днес няма деактуване. Ако беше станало ние можехме да кандидатстваме и по програмата за енергийна ефективност. Не можем да кандидатстваме и по „Красива България”, а общината не може да инвестира толкова много пари в чужда собственост. От друга страна едно такова деактуване трябва да има предварителна подготовка и общината да си направи финансовите разчети. Голяма камерна зала е почти разрушена и в салона вече падат гипсовите орнаменти. От министерството на културата ме убеждават, че е допусната грешка, ами нека я оправят. Тогава отговорностите и грижата ще са на общината. Поканих фирма „Нови сцени”. Направиха оценка за ремонтите, дадоха ни оферта, но средствата са огромни – за всичко е нужно около половин милион. Не е нужно да е наведнъж, може да се прави на етапи. Най-важен е покривът. Последните дъждове, градушката и бурите го пробиха окончателно. Разбирам, че пак общината е отделила средства за този ремонт, защото иначе това няма да е театър.
Звучи доста страшно, но въпреки всичко, тук се прави театър. Как става това, като възрожденци сте?
Направихме доста заглавия, но е трудно, защото трупата е малка. Една нормална трупа е от 9 до 12 души. Това е целта ми. С повече актьори ще имаме повече възможности. Ползвам и актьори, излезли в пенсия. Разчитам и на колегите от кукления театър, но много трудно се намират пиеси с малък брой персонажи. Все още играем „Молба до Госдпод”, „Аржентинско танко” – спектакли с двама-трима души. Играем ги на голяма сцена. Продължаваме да се справяме. Постановките ни се приемат добре от нашите зрители. През лятото играем в английския двор. Опитваме се да правим функционални неща. Имаме до 3-4 заглавия на сезон. За предстоящия ще дойдат още актьори, но големият проблем е сградата. Вярвам, че държавата ще види грешката си и ще деактува собствеността й. Тогава с помощта на общинското ръководство ще можем да кандидатстваме по различни програми, защото още една година тази сграда без ремонт няма да издържи.
