ЙОРДАН КАМЕНОВ*
Поучават ме:
Първо: "Гениите не умират." Вярно, закърмени сме с "Тоз, който падне..." Но в България гениите ги убиват. И чак след това не умират. Нали това искам да ви кажа.
Второ: "Да не ровим костите на Вапцаров." Така е, никакво ровене. И това са ни учили - да гледаме бъдещето, а не миналото. Докато се изцъклим.
Какви надгробни пазители!
Когато лъжеха от негово и в негово име: къде бяхте да кажете не ровете костите му?
Когато, сваляйки една власт, компрометираха изцяло половин век българска история и ругателстваха над него, когато насочиха дуло за разстрел на духа му, къде бяхте?
А когато се предлага да говорим истината за него и за себе си: какъв е този "тревожен" повик да спрем да говорим. Вие, не ровете костите му!
Да изровим духа му, искам да ви кажа. А то не става с ровичкане из гнусните бунища. И със самодоволството на обществени диспечери.
Трето. "Не пипай героя." Прекрасно, но кой герой? Досътвореният герой, накичен и с ненужни дрънкулки, за да е връх на всякакви, даже и несбъднати геройства, и пример за идеалния човек на бъдещето?
Кой герой? И за кого герой? Саможертвеният Вапцаров ли е по-ценен или жертвата на властта и съда? Та да пазим и занапред жертвата като герой? Кой? Саможертвеният, разбира се. Избралият пътя на присъединяване към актуалната световна битка със злото. Човекът с ясното съзнание за чакащата го жестокост на властта. Но избрал и тръгнал. Народът негов обикна саможертвения Вапцаров. И презря насилническия съд. Не го намрази, презря го заради
палачеството над
народен избраник
Да, аз искам народът да отмени присъдата му, защото той вече го е сторил. И някой трябва само формално да потвърди отмяната. И ще накажеш сторилите го, когато убедено и по съвест отмениш несправедлива присъда. Така наказва разумът на историята. И така помирява.
Кого обича обичаният от Вапцаров народ? Обича истинския Вапцаров, обикновеността му. Обича заразителната му непосредственост. Обича "обикновената" му гениалност. Приема го като естествен изразител на своите праведни мисли. Които българинът чака да открие у другите. И като ги открие, чувства другия като част от себе си. Така народът обича Вапцаров - като част от себе си.
Народът го разпозна и обикна и за още нещо - от Вапцаров струи свободата. Не свободолюбието, а свободата. Не мисълта за борба в името на нещо, а свободата, която той иска да споделя с всички. Свободата, която непринудено го поведе към ада на историята. Защото той вярваше, че там е само чистилището. След което следва, ако не раят, то поне хармонията на разумните и обичащите се. Свободата да назовава света в същинските му несъвършени измерения. Свободата да избира в името на другите. Да влиза в най-опасното като в благословено място. Свободата да обича другите и когато е анонимник и далеч от показ. Без да иска общественият термометър всеки ден да отмерва обичта му.
Избирам Вапцаров, защото той е възел и на съвременната българска проблематика. Възел в историята, който трябва да разплетем. Възел в литературата, който трябва да развържем. Възел в нравствеността, който трябва да спрем да усукваме. Моряшкият възел и на днешното време.
Несправедливостта към Вапцаров сякаш предхожда рождението му и има някаква родова обремененост. Негов прадядо - Марко Теодорович, е спомоществовател и на първия в нашето образование буквар - "Буквар за сърби и българи", излязъл още в 1792 г. в Белград, предхождащ с 32 години "Рибния буквар" на Петър Берон. Историографията се разсейва за съществуванието на този факт... В рода му рано си отиват най-чувствителните и поетично надарените. Като историческа българска притча е съпоставянето на бащата Йонко със сина Никола. Бащата след едно десетилетие националреволюционна дейност цял живот събира дивидентите . Синът става жертва на властта, преди да е влязъл в истинска схватка с нея. Властта и обществото приемат навсякъде благосклонно бащата до степен на събуждане на парвенюто у него. Същите подминават сина въпреки блестящите литературни изяви и щедростта и красотата на личността. И в последната година и половина от живота му го дебнат и преследват.
Народът отдавна обича сина, и защото го осъзнава като част от българската гениалност. Преминала през изпитания, докато излезе от ъгъла, дето са я разстрелвали, дето са искали да бъде неизвестна, дето са се опитвали да я направят срамно известна. Дето прекалено много са се опитвали да я свържат с подвиг и време. И дето пак прекалено са искали
да я обвиняват
заради подвиг
На нас вече ни трябва истината за неговата талантливост, истината за времето, истината за нас самите чрез него, пък и не само чрез него. Народът днес иска да я има силата на българската гениалност и дух. За да повярва отново. За да си повярва. За да бъде народ. Но той вярва, че тази гениалност е моделирана от неговите представи: гениалността е или се придружава от непосредственост, жертвеност, любов и свобода. Каквито са те у Вапцаров.
Всяко българско време ни е подканяло към същински диалог помежду ни. Все неосъществен. Но вероятно - осъществим. Още Левски е подканял байновците да си кажат кривиците, за да вървят заедно занапред. Не станал диалогът. Единият тръгнал към бесилото, другите по сложните пътища на скритно кроене на историята. И оттогава общността българска се получава само в броени мигове. Но не ми казвай, байно, като прочетеш това, че съм еди-какъв и искам еди-що си. Кажи ми какво мислиш за миналото и идващото, за България ми кажи, за нас самите. И нея не я оплаквай, и не я ругай. А я мисли, обсъждай, търси пътищата.
Земята ни, раните ни, надеждите ни искат разговора.
