България

67-годишният Митко: Мечтая да направя филм за невероятната любов между тате и мама!

  16.07.2014 15:27             
67-годишният Митко: Мечтая да направя филм за невероятната любов между тате и мама!

Репортерът на „Над 55” пак се е зареял из балканските чукари. Мобилно 12-местно микробусче шари между селца, паланки и махали. Спира на всеки, който му вдигне ръка. Дали от състрадание към аборигените, или от ефективност, това не е наша работа. На една от спирките се качва як балканджия с кралимарковски мустак, главата му удря тавана на возилото, а тялото му го накланя на една страна. От пръв поглед си личи, че е стопроцентов християнин. Сяда до нашия човек.

„Всичко това съм го разказвал преди и на твои колеги, кой писал - писал, но тъй като вие сте едно от най-авторитетните издания в България, дано някоя писарушка обърне по-голямо внимание. А ако ли не, се захващам аз. Защото работя като шеф на охраната в едно от най-големите казина на Лос Анджелис, там вече съм пенсионер, но имам възможност да припечелвам отделно. Богат съм, признавам си, но всичко съм получил с честен труд като дедите си. Или ще продам историята на някой холивудски продуцент, или лично аз ще я финансирам. Но невероятната любов между майка ми и баща ми ще стане достояние на милиони! Тя не трябва да се загуби във времето…”, шашка ни с откровението си 67-годишният „кан” от 21 век, който се представя за бай Митьо Вълчев-Американеца. Чутото след това звучи още по-умопомрачително.

„Било е в началото на Втората световна война. Война не война, младите и тогава са се обичали, без да знаят какъв мор ги очаква. Баща ми Вълчо се залюбва с хубавицата Мара от съседно село. И двамата фукарии като въшки, затова никой от техните родители не си дава свещената благословия. Такива са били правилата, но майка ми решава да пристане на баща ми, понеже са се харесали от пръв поглед. А тейко ми лют харамия, баща му е бил в четата на прословутия Митьо Ганев, „последният войвода”, чийто гроб все още не се знае къде е. Тръгва со кротце, со благо да иска ръката на любимата си, но удря на камък. Тогава лютата му кръв изригва, затъква два пищова в поясока си, удря една ракия за смелост, уговаря се с близки акрани да впрегнат каруца с два буйни коня, които не биха се изплашили ни от изстрели, ни от псувни на висок глас. Ще краде момата! „Агенти” му донасят, че тя е на тлака, на седянка. Бай Вълчо пристига с гръм и трясък,

грабва като вакло агне изгората си, мята я на рамо пред смаяните погледи на моми и момци

Всичко става за секунди, последните нямат време да реагират. Грабва юздите, шиба с камшик конете и препуска към неговото село. Без да предположи, че на края на селото го очаква засада. Бащата на майка ми и петимата й братя, разбрали по „безжичния телефон” за случилото се, причакват каруцата с атовете, въоръжени с колове. Дори са преградили черния път с „камъни и дръвье”.

Влюбеният момък само вади пищовите, стреля във въздуха по преследващите го роднини, а през това време благоверната му хваща юздите. Акраните-съратници са си загубили и ума, и дума. Минават през първото село, по нощите събуждат попа по бели гащи, само като вижда тежко въоръжения харамия-младоженец, свещеникът сам отваря църквата и венчава влюбените. По най-бързата процедура. Като не пропуска и да им издаде съответният китап – удостоверение, че са се врекли за вярност пред Бога.

От страх ли, от напрежение ли, от всичко преживяно ли, от що ли, първа брачна нощ… няма. Баща ми знае лютия нрав на бъдещата си рода, от нея очаква само лошо. Затова до изгрев слънце бди на пенджерчето. И заплахата не закъснява, скоро дочува заплашителни викове, поглежда през джама и що да види – двайсетина „тежко” въоръжени с колове роднини го очакват на пусия за саморазправа. Вълчо първо се побарва по пищовите, но изиграва един дипломатичен ход –

показва им през стъклото попското свидетелство за бракосъчетание

Така отмъщението е отменено, запрещено. Идва ред на благата ракия…”, потапя се в спомени внушителният ми спътник, който от умиление от време на време бърше сълзите си.

А тъй като е доста словоохотлив, а скоро трябва да се разделяме, останалата част от разказа му предоставяме в резюме. И тя е не по-малко покъртителна. Вълчо Ганев и жена му Мара живеят дълги години в мир и сговор, нарояват многобройна челяд, а първата им свидна рожба е днешният гард в САЩ. Оттук нататък по-чувствителните ни читатели да си извадят носните кърпички.

Преди време

леля Мара се преселва в по-добри светове, но мъжът й, днес вече на 90 години, не може да я прежали

Както е казано, голямата любов живее и на земята, и на небето. Всяка сутрин при изгрев слънце отива на гроба й, свири на кавал любимите й песни, които някога, в младостта, са пели двамата. Сълзите му падат върху дървения инструмент, душата му се разкъсва от мъка. Утешава се с мисълта, че трелите му достигат и до небитието, а оттам му приглася несекващата му и единствена любов. С която отново искат да се слеят. Сякаш е било много-много отдавна, но не съвсем. Пред тази странна серенада и закоравелите души на гробарите немеят…

Дарко ОРАЧЕВ