Вартан Папикян е общински съветник във Видин. В малкия парламент той влезе от листата на ГЕРБ, но недоволен от начина на управление на структурата във Видинско от депутата Владимир Тошев, напусна партията миналата година. Сега е независим. Вартан Папикян е председател и треньор на спортния клуб по карате „Видин”. Разговарям с него на чаша кафе. Всъщност той си поръчва чай.
Г-н Папикян, как се чувства треньор по карате в политиката?
Най-напред искам да поздравя читателите на вестник „Конкурент”. Как се чувства един инструктор по карате в политиката и извън нея? В непрекъснато търсене е, защото това бойно изкуство е начин на живот. Какво търсим? Търсим повече духовност в живота, а залата за тренировки това търсене е комбинирано с физическо развитие. Процесът е дълъг и труден, но се справям, както аз - така и моите ученици.
Колко деца посещават школата?
В момента тренират между 30-40 деца. 30 от тях постоянно посещават тренировките.
Как ти се отразява общуването с тях и как влияят върху теб?
Много е важно инструкторът да осъзнае отговорността, че когато започне обучението на дете, той става негов лидер. Поведението му става пример за подрастващия човек. Дори най-елементарното, като обличане, подстрижка, начин на говорене, бива копирано. Отговорността е голяма, защото всяка крачка се следи внимателно и треньорът трябва да е изключително прецизен и вниамателен. Необходимо е да подбира всичко правилнио, защото и най-лошото нещо, което той направи, детето може да го копира и да обърне живота си с краката нагоре. По време на работа с подрастващите аз се стремя да бъда почтен, честен и справедлив, за да ги науча да бъдат същите в живота. От моя страна би било лицемерно, ако не съм такъв пример. За това стремежът ми е да съм почтен като инстрктор в залата и същият в живота. Но това никак не е лесно. Признавам, че работата с децата държи съсзнанието ми трезво и ме кара да съм здраво стъпил на земята, а не да летя в облаците. Отговорността е като една 100-килограмова тежест, която носиш денонощно на гърба си. Но това пък помага да разшириш параметрите на съзнанието си.
Правиш интересни игри с учениците си?
Не ми харесва еднообразието, дори в света на бойните изкуства. Не смятам за най-важно, че едно дете непрекъснато трябва да се готви за състезания, за медали и да гони цели. При такъв начин на работа ние бихме го ограничили и то да мисли постоянно за завоюване на медал, медал, медал.. Този стремеж забелязвам в доста клубове - фикс идеята им медала. Е аз реших малко да разчупя статуквото и да въведа нещо друго, което ще накара мен и моите спортисти да се забавляват, докато тренират. Комбинирах стари традиции в България с бойното изкуство. Навремето се провеждаше състезание „Мама татко и аз” и аз го комбинирах с малко по-сложни и опасни елементи, в които участват деца и родители, дори и зрители Настроението е гарантирано още от самото начало. Целта е да се забавляваме. В наши дни животът стана толкова бърз и напрегнат, че не ни остава време да се отпуснем и забавляваме, просто да усетим живота. За това въведох тези игри и да се забавляваме и когато работим или тренираме.
Откога започна да се занимаваш с бойни изкуства?
Когато бях малък, започнах да тренирам акробатика в Армения, но структурата на тялото ми /бях прекалено едро дете/ и интересни житейски причини ме насочиха към каратето. При нас в Армения казват че едно дете, за да расте, трябва да е яло и пердах от някое друго, за да разбере цената на борбата. Е, на мен ми се случи да разбера тази житейска истина и 9-годишен се озовах в залата по карате. Помня първото ми влизане в нея, където над 100 души тренираха - водеха двубои, правеха кати, тренраха с чували... На мен просто ми се сви стомаха и краката ми се подкосиха. Дори не помня какво съм гледал и какво съм правил, но помня, че усетих духа на това бойно изкуство, който ме грабна и ме държи до днес.
Ти си семеен, имаш син. Той занимава ли се с карате?
Да, семеен съм и имам 10-годишен син. Плод е на смесен брак, както се казва, защото съпругата ми е българка. Синът ми е роден в България и е българин, но искам да не забравя, че в него има и арменска кръв. Да, той започна да тренира при мен, но не успя да направи разликата между баща и треньор. Наложи се да го наказвам пред другите, за да покажа, че в залата всички са равни – треньорът е този, който се слуша. Такава е йерархията. Е, той малко се стресна, но всяко зло за добро, защото той започна да тренира няколко вида спорт - първо баскетбол, а сега се занимава с футбол и бокс, както се казва все още търси своя размер дреха. Най-важното е, че спортува.
Какво друго те разтоварва от ежедневието, когато не си в залата, по комисии в общинския съвет. Какво прави Вартан през това време?
Когато чета други интервюта и на този въпрос отговарят - чета книги. О, аз не вярвам че тези хора са прочели дори сутрешната преса, а го казват, за да бъдат интересни. За това няма да влизам в този шаблон и да казвам колко важно е за мен всяка седмица да прочета по една книга. Най-много обичам да релаксирам с приятелите си. Аз съм темпераментен човек и обичам активната почивка. Емоции, смях, настроение с тях - това ме разтоварва. Обичам да подкарам колата без цел и посока да карам, да карам...
Ние с теб се познаваме отдавна и се е случвало да бъдем на купони. Знам, че обичаш музиката, как ти въздейства тя?
Как да не обичаш музиката, та тя ти влиза в душата?! Естествено обичам да пея руски романси, но нали знаеш, че и аз и ти не можем да пеем. Затова молим приятелите да ни търпят, когато правим тези опити, но пък ни е весело и това е важно.
Какво обичаш в България и в Армения?
Обожавам малките градчета със старинните къщи и калдаръмените улици, с техният дух и бит. В тях говори историята им. Големите градове не ме привличат. Армения е планинска държава с върхове, каньони и водопади. Затова обичам планината. Миналата година, като ходих в родната си страна, седях повече на село, защото то се намира високо в планината на около 150 километра от Ереван. Карах колата и виждах върхове, върхове, та чак до небето. Когато стигнах до селото, гледката продължи да е същата и сякаш са безкрайни - невероятна красота. То е заобиколено от две планински реки с дълбоки каньони, вливащи се в един в края на селището, а отвсякъде - планини, които сякаш те гледат и следят. Много е красиво. Селото се казва Алориберт, което в превод е Крепост на местността Алори. Има останки от тази тази стара крепост над населеното място. Много е впечатляващо да се качиш до нея и да усетиш историята.
Какво предстои на клуба?
До края на месец април ще имаме изпит за степен, който провеждаме всяка година. Целта е, децата да видят до какво ниво са стигнали и да покажат уменията си. Предстои и един турнир с колегите от Монтана. Ще направим преди лятната ваканция и забавно състезание с родителите, като това, за което говорихме преди малко. Искам децата да се разтоварят и да знаят че не всичко е медали и състезания. Уважавам всички, които печелят медали, защото знам цената на всяка пролята капка пот за тези успехи. Да бъдеш шампион, е трудно, но аз искам моите двеца да са шампиони в живота. Искам да ги видя успели лекари, архитети, инженери, защото истинското състезание е извън залата или стадиона. Истинското състезание е живота.
Какво ще пожелаеш на читателите на „Конкурент”?
Бих пожелал нещо, от което и аз имам нужда - забелязах го от последните си битки в общинския съвет. Нека има повече духовност, защото ще ни спести много ненужни лоши емоции!
