Стефан Мавродиев е едно от емблематичните лица на българския театър и кино. Той е роден във морската столица и скоро навърши 70 години. Изиграл е над 50 роли във филмите „Козият рог“, „Опасен чар“, „Мера според мера“, „Зелените поля“, „Петък вечер“, „24 часа дъжд“, „Щурец в ухото“ и други. Играе в основно в Mладежкия театър. Изявява се на сцената на Tеатър 199, Сатиричния и Народния. Съюзът на българските актьори му присъжда тази година наградата "Икар" за изключителен принос в театралното изкуство.
Защо дойдохте на 3 март във Враца, по чия покана?
Аз имам приятели във Враца. Ето, сега сме в кабинета на Наско / бел. ред директорът на врачанския театър Анастас Попдимитров/. Не съм идвал тук от много време. Въпреки, че поканата не идва от Наско, това е и добър повод да се видим.
Всъщност аз съм поканен от училище „Васил Кънчов“ за 3 март. В края на техния спектакъл „Народе????“ аз се появявам като дядо Йоцо, който гледа. Това не беше ми се случвало, но пък най-вероятно вече приличам на героя и затова са избрали мен. Аз естествено не мога да откажа на такава покана, още повече, че бяха много настоятелни. Дори ми оказаха влияние чрез съюза на артистите в България. Председателят /бел. ред. Христо Мутафчиев/ ме помоли и аз казах „Добре де, ще се уреди“.
Ако говорим сериозно, нямах причина да не дойда – денят е свободен даже ми осигуриха транспорта. Имам малък проблем с една сценична контузия на крака, но това не пречи в случая. Реших, че е разумно едно такова начинание, свързано с българската история, най-вече и с театъра, да се реализира. Така се и случи. Бях дори много развълнуван да не сбъркам нещо. Имах, както се казва, сценична треска.
Дойдохте във Враца по покана на младежи. Има ли надежда именно те да се върнат в театъра?
Че те са се върнали отдавна! То такива безумия се случиха в тази страна, че младите хора нямат друг изход. Защото театърът – това е животът.
В края на март ще получите престижната награда „Икар“ за цялостен принос?
Не е цялостен принос. Отричам! Да сме живи и здрави, има още какво да покажа. Той е някакъв такъв принос, който аз съм дал на българския театър. Ние пренасяме българския театър през времето.
Завършил сте в класа на Методи Андонов и Стефан Сърчаджиев. Какво Ви дадоха те като преподаватели?
Ами… всичко. Все пак, когато човек попадне в един организиран свят на театъра от тези, които го правят, започва да си дава сметка какво е това, с какво се занимава, как се прави, как се работи и т.н. В този смисъл той отива, воден от настроение, просто защото нещо му харесва. Настроенията идват от пример, който той вижда за себе си и го влече. После, разбира се, всичко трябва да попадне в някакъв ред, който се определя от учителя.
В случая Стефан Сърчаджиев ни напусна рано – той почина на втората година. Всъщност Методи Андонов създаде нашия клас. Той е човекът, който оказа най-силно влияние върху мен, определящо. И досега размишлявам за това, което той правеше и мислеше. Така че, учителят е много важен. Има една велика пиеса на Брехт, която се казва „Mann ist Mann“. Навремето в младежкия театър се превеждаше „Човекът си е човек“. Има и превод „Мъжът си е мъж“. Но другият вариант е по-точен, според мен. Главният герой, който аз играх – Галий Гай, накрая казва „Ако човек е сам, той е нищо. Трябва някой друг да му даде име и да нарисува лицето му“. В известен смисъл учителите са и за това, средата също.
Различно ли е да си режисьор и актьор под прожекторите и пред камерата?
Е, сигурно има някаква разлика. Но това, което те кара да правиш тези неща в крайна сметка е едно. Ти, с твоите желания и нужда да направиш точно това, а не нещо друго. Да поставиш точно това, а не друго. Защо? Защото това те засяга. Това е въпросът. Има много случаи, в които хората правят това по инерция – просто така, могат всичко. Аз не го правя, не обичам такива неща.
Как подбирате текстовете и ролите си?
Не ги подбирам. Налага се работата да се върши. В театъра малко трудно може да се подбира. В киното – да. Отказвам някои роли. 10-15 заглавия съм отказал под предлог, че имам много работа. Всъщност не са ми харесвали.
Когато си член на една трупа, театърът е по-важен от самия теб. Това е някакъв специален наш закон – морален, етичен – както искате го наречете. Не си спомням да съм отказвал в театъра. Когато се е налагало да направя компромис, съм се старал да излезе нещо от това. Трябва да му се намери цаката и да излезе нещо. Има случаи, когато се налага. Понякога се получава, понякога - не. Но ти береш плодовете от това.
Спомняте ли си коя беше първата Ви роля?
О, да! Първата ми роля е козелът в „Дядо, бабо, днес за вас супичка приготвих аз“. Бях на 6 години. Какво да ви кажа – детска пиеска, играех козел. Това е първата ми роля във варненска комуна, където сега е варненският театър.
Кой Ви даде любовта към театъра? Баща Ви ли?
Предполагам. Баща ми – той също е човек на театъра. Е, не се е занимавал с това, но винаги е искал да бъде в театъра. Аз съм израснал в театъра. То любовта към театъра е като любовта към живота. Едно и също е.
Имате ли мечтана роля?
Пак казвам, че ние не можем да определяме какво ще играем. Можем в крайни случаи – когато решиш ти сам да правиш нещо. Имам идеи за това как трябва да се правят разни неща. Но, да изиграя нещо непременно – този въпрос не стои.
Кой е любимият Ви автор?
Е! Че то автор ли е – любим ми е! Във всеки автор, стига да е такъв, може да се намери любимото на теб. Сега да повтарям Чехов, Шекспир, Брехт, Бекет и Юнеско, това са общи приказки. В последно време в цял свят има добри произведения. Съвременната английска драматургия е много интересна. Има и руска, и американска, френската също. Има много, много. И австрийците пишат добре, и немците. Въобще – навсякъде има хубави работи. Навсякъде се създават стойностни и интересни текстове.
Като споменахме класиците, може ли техните произведения да се поставят по класически начин и да се харесат на публиката?
Те са класически, точно защото няма нужда да се осъвременяват. Класически са затова, че са толкова съвременни и остават нови завинаги. То това е класическо. Класиката във всяко едно време се прави по различен начин, зависи от хората, които я правят. Но щом е класическо – значи е съвременно. Времето е отразено в него така, че остава. Може би нищо не се променя, затова е така.
Докъде може да стигне експериментът на сцената? Харесвате ли постановки като „Клер&Мадам&Соланж“ на Касиел Ноа Ашер?
Не съм гледал тази постановка. А иначе – бях го казал в едно мое стихотворение за Станка Калчева „Експериментът, Станке, изключва предмета на самата дейност“. Това е моето отношение към експеримента.
Още ли пишете стихове?
Вече не пиша активно. Сега запомням текстове активно. Обаче моите стихосбирки могат да се четат. Като ги разлисти някой да каже „А, ама това било много интересно!“. Ами че интересно, разбира се!
Вие имате над 50 роли на големия екран. Възражда ли се българското кино?
Аз само знам, че имаше отвратителни 15 години. И много дълго време няма да можем да стъпим, както трябва, на краката си. Макар, че няма начин да не се изправим. Киното съществува, изградено е у нас и има традиция. Това, че с лека ръка се унищожават нещата в тази страна, е друг разговор. Затова казвам, че имаше едни такива 15 години. Най-тежки от тях бяха десетина, в които съсипията бе пълна. Ударът беше много тежък. Сега киното живва, запознаха да се правят филми. Вече има и излезли много добри заглавия. Почнаха да се появяват след 2000 година.
Телевизионните сериали ги също ги нямаше. Появиха се преди 4 години. Те също бяха напълно унищожени заради тези реалити формати и тем подобни. Телевизията се превърна в едно бърборене на глупости, чалга и простотия. Не ми се говори! Иначе, в новите сериали има интересни неща. Цели части, сезони са много добри. Не издържат целите, но има много добри моменти в „Под прикритие“, и „Дървото на живота“. Този, последният, е интересен. Направен ескромно, явно с малко пари, но много сериозно е подходено. Някои сериали аз не ги обичам никак, но хората ги харесват – ама това си е тяхна работа. Сериалът е част от семейния живот и е важен за поддържане тонуса на артистите. Защото те трябва и хляб да ядат. Макар, че хлябът не е толкова важен. Може и без хляб, понеже ние сме на диета. Ние и с въздуха можем да се храним. Ние сме известната фотосинтезираща порода артисти.
За какво мечтае Стефан Мавродиев на 70 години?
Да не съм на 70 години. И се ядосвам – абе, какви са тези 70? Какви са тези години? Какви са тези глупости? И искам да ми се оправи крака. Да мога да тичам и да скачам, както до преди десетина дена. За какво друго да мечтая?
Какво ще пожелаете на децата, които са организирали спектакъла, в който се включихте и на врачани?
На врачани пожелавам да се отвори малко небето над тях. Да започнат да се появяват неща, които им бяха отнети по доста варварски начин. Да могат да полагат труд. И да ходят по-често на театър и то на постановки на врачанския театър, защото той е един много хубав театър. И понеже съм играл в него, гарантирам с кожата си и със сетивата си! Познавам моите колеги и много ги харесвам. Хубаво се работи с тях. А пък на децата пожелавам тяхното любопитство към театъра да не пресъхва. Да бъдат участници в подобни проекти. Такива празници трябва да има във всички училища. Те са пример за останалите.
