Станка Калчева е от най-успелите български актриси. Завършила е актьорско майсторство в класа на професор Николай Люцканов. Работила е с най-големите таланти в режисурата – Теди Москов, Явор Гърдев, Веселин Димов, Николай Бинев, Крикор Азарян. Участвала е в няколко филма, един от които е „Хайка за вълци“. Станка Калчева има вече два „Аскеер“- а и един „Икар“. Тя е художничката Фрида Кало и вечната Елена Андреевна, вещица и лейди Макбет. На врачанска сцена е майката в постановката на Николай Поляков „Още веднъж, ако позволите“ по пиесата на канадеца Мишел Трамбле „За удоволствието да я видя пак“.
Ще имаме ли удоволствието да Ви видим отново? Как се чувствате на врачанска сцена като майка? Как приехте ролята?
Надявам се да имам удоволствието и аз да се видя с публиката във Враца отново. И не само. Ако е възможно, ми се иска и други градове да видят това представление, което според мен е много добро. Аз всъщност бях поканена от Николай Поляков да играя в тази пиеса. С него сме работили и в други постановки. Ценя го и много го харесвам като режисьор. Бих казала, че ще приема да играя, каквото ми предложи. Тази покана бе първото нещо, което ме доведе тук. Второто е щастливото стечение на обстоятелствата – нямах репетиции в младежкия театър. Бях свободна и имах единствено представления. Така беше абсолютно възможно да дойда във Враца за два месеца.
Живях в театъра, беше много хубаво и странно преживяване - провокация за мен. Не съм правила досега подобни експерименти. Излизала съм, разбира се, извън софийската сцена, но не и за такъв дълъг период в друг град.
Трудно ли се работи с Николай Поляков?
Ами, то трудното е хубаво. Трудно се работи, в най-добрия смисъл на тази дума. Той, освен че е много взискателен като режисьор, е и много провокативен. Не те оставя да забиеш в собствени щампи. Винаги те провокира ти самият да си интересен на себе си. Тази пиеса е хубава с много приятно чувство за хумор и сантименти. Но той като режисьор я извади и я направи по-мащабна като тема и проблематика. Какво по-хубаво от това? Някак си надскочихме самия текст. Това до голяма степен е благодарение на неговата режисура.
Работила сте с много от големите имена в българската режисура. Вие самата бихте ли влязла в ролята на режисьор?
Това е прекалено голяма отговорност. Винаги съм сравнявала режисурата с архитектурата. И аз не съм сигурна дали бих могла да работя като човек, отстранен от един процес /на актьорска игра – бел. ред./, за да мога да построя така наречената къща или да поставя самата пиеса. Една постановка има страшно много компоненти.
Разбира се, че имам идеи. Но не мисля, че бих могла да се справя. Пък кой знае?
Имате два „Аскеер“-а и един „Икар“. Това ли е най-голямото признание?
Тези награди дойдоха във време, когато вече бях изиграла страшно много роли, бях минала през много неща, бях се срещнала с много интересни режисьори и колеги. Бях щастлива, когато ги получих. Но те дойдоха като някаква закономерност на един все пак некратък път и труд.
Какво всъщност е най-голямото признание? Това е голямо признание в трите дни, в които се шуми около тези награди. Иначе големите награди са пълните салони и хората, които приемат театъра. Тогава, когато харесват, това, което вършиш.
В последните години имаше отлив от театралните зали. Напоследък се говори, че публиката се връща в театъра. Така ли е?
Такъв процес се появява с по-малки амплитуди през известен период от време. Но такъв отлив, какъвто имаше началото на 90-те години, никога не е имало и не се повтори. Тогава беше най-страшно. Хората бяха на площадите, на улиците. В залите влизаше малко публика и бе наистина много трудно. Сега аз се радвам, когато видя, че салонът е пълен. Би било чудесно хората да имат нужда да отидат за 2 часа на театър и да се откъснат от своето ежедневие, малко да помислят за живота. Това са все неща, които театърът предлага – да спреш, да се замислиш.
А как можем да върнем младите хора обратно в театъра?
Не знам как. То това е проблем на националната политика – не само да се върнат към театъра, а и да четат книги, да ходят на изложби, да следят какво се случва в страната.
От друга страна е въпрос на личен избор. Смятам, че навсякъде има художници, артисти и музиканти. Считам, че във всеки град или селце трябва да има читалища, галерии – възможности за един млад човек, който избира за себе си не така наречената чалга /като начин на живот/, а по-смислено съществуване. Нека има къде да се включи – било то в самодейни състави или пък да свири на пиано, цигулка, да пее в хорове. Въобще – някаква форма на духовност.
За финансовия въпрос нямам какво да кажа – това е наистина проблем на политиката на тази държава.
Какво смятате за билетната система? Този начин на финансиране убива ли театъра или се ражда по-добър?
Аз не съм икономист. Не мога да имам крайно мнение в тази посока. От една страна системата се въведе за добро. Идеята беше да се подобри състоянието на театрите.
Но пък истината е, че тя наистина отключи възможности за корупционни схеми. И някои хора се възползват. Аз само съм чувала, не мога да кажа със сигурност. Но знам, че някой извлича дивиденти, което не е хубаво. Театрите в страната са зависими от билетите. Всички ние също – от продажбите зависи и заплащането ни. И не само – и постановъчните разходи, изобщо всичко. Знам, че системата дава порочни възможности, тоест - не е съвършена.
А тази система предизвиква ли създаването на халтури? Правят ли се такива представления, за да се вкара по-широка публика?
Ох, това е много сложен въпрос – този с халтурите. За мен едно нещо може да е халтура, а този, който го прави, да си мисли, че е някакво високо изкуство. Може би наистина е въпрос на културни ценности. Има много представления, които аз не харесвам и не бих гледала. Но те се радват на пълни салони. Което значи, че едни хора отиват да гледат това нещо, значи го харесват. Аз не мога да им кажа „Недейте да харесвате това!“
Каква е Станка Калчева като зрител?
Много обичам да ходя на театър, на кино. Разбира се с годините професионализмът се е натрупал. Става много по-трудно да възприемеш един продукт, дори и филм, с цялата чистота, която имаш, ако не си от другата страна.
Боря се с това, гледам да приемам нещата, да ги гледам на чисто, да не забивам в професионални гледни точки.
Имате ли любима постановка, която обичате да гледате?
Да гледам… аз не мога да се сетя. Много неща съм изгледала в София. Има чудесни представления. Тук във врачанския театър видях няколко много приятни постановки. С удоволствие гледах „Танго“ на Николай Поляков. „Съвсем проста история“ също е хубаво представление. Много, много, много ми харесаха.
Със сигурност има такива любими представления. В момента не мога да се сетя за постановка. Хващате ме веднага след представление и още всичко ми е объркано. Трябва да изчистя това, което правихме тази вечер, за да мога да се сетя.
Има ли роля, която Ви се иска да играете отново?
Да, има такива роли. Много са. Една от последните, които за съжаление вече не играя, е в „Три сестри“. Беше постановка на Коко Азарян. Изключително представление. Аз играех Олга – любима роля.
Но така е в театъра – представленията имат свой живот. Понякога той е по-дълъг, понякога – по-кратък. Но винаги свършва.
Кои роли Ви харесват повече – тези, които са по-близки до Вас или тези, в които трябва да бъдете напълно различна? Има ли роля, за която мечтаете?
То, човек не може да избяга много от себе си. Поне за мен е предизвикателство да се отдалечиш максимално от себе си. Винаги са ми интересни тези роли. Нямам роля мечта. Обичам да работя с талантливи, умни и интересни хора.
Повечето роли, с които Ви познава публиката, са на силни жени. Бихте ли приели ролята на слаба и объркана дама?
Да – може би тези роли, които вие наричате силни жени, са точно слаби и объркани. Те изглеждат силни, защото преодоляват тази своята обърканост, страхове и слабости. Те успяват да го направят и това наистина може би ги прави силни.
Вие самата сте чела много книги. Сега остава ли време и коя е книгата на нощното Ви шкафче?
Общо взето, много обичам да чета. За съжаление не мога да следя всичко интересно, което излиза. Но имам приятели, които ме осведомяват. Да кажем, че съм в час. Нямам нощно шкафче с книги. Когато не съм открила нещо интересно, винаги отварям любимите си книги. Всеки път, когато ги разлистя, е като за първи път. Такъв автор за мен е Чехов - без конкуренция.
Не сме Ви виждали в масови продукции на малкия екран. Имала ли сте предложение за сериал?
Това не е въпрос на някакъв избор и мой личен отказ. Просто нещата така се случваха. Имала съм ситуации, в които съм снимала. Но не в мащабни продукции. Сега предстои да излезе нов сериал „Знакът на българина“ /по TV 7 от 10 март – бел. ред/. Дано да има успех. Аз имам роля в него. Може би, ако получи публичен отклик, ще ме видите.
Какво бихте пожелала на нашите читатели и на врачанската публика?
Аз имам едно пожелание към всички хора – да са здрави! Защото, когато човек е здрав, може да преодолява трудностите.
