Какъв човек е Николай Урумов?
Не знам. Този пръв въпрос може би трябва да се зададе на други хора. Трудно ми е да се гледам отстрани.
А какъв характер е?
Сигурно труден. Нормално е.
За какво мечтаете в момента?
„За ватенка топла през зимните дни“… /б.а. перифразиран цитат от стихотворението „Аз, един от народа“ на Пеньо Пенев/.
Коя би била най-голямата награда за Вас в живота?
Бих се радвал, ако дъщеря ми, която беше приета в консерваторията с „Оперно пеене“, успее да се реализира и постигне мечтите си. Това ще бъде голяма награда за мен.
Нормално ли е режисьорите да падат на колене пред публиката и да творят халтура?
Слава Богу, не съм работил с такива режисьори.
Как преценявате ролите, които Ви предлагат и често ли отказвате?
Когато не ме провокира една роля, отказвам.
А с какво може да Ви провокира една роля?
Знам ли? Провокацията трябва да се съдържа в самата пиеса, ролята, задачата и режисьорския прочит. Не е достатъчно само материалът да ме е провокирал, трябва да има нещо повече.
Кой е по-добрият вариант – герой със сходни черти в характера на актьора или негова противоположност?
Стремя се да опитвам различни неща. Включително и такива, които са по-далече.
Могат ли проблемите, разработени от класиците, да се поставят и днес?
Класиците не са умрели. За да станеш класик, ти не може да си мъртъв. В теб има нещо, което винаги ще бъде днес. Класикът е като интернет – колкото повече кликваш, толкова повече страници се отварят, откриват се възможности и варианти. Това е разликата между класика и хората, които не са станали класици. Просто животът или времето ги е отхвърлило.
Докъде може да стигне експериментът на сцената?
Дотам, където все още не се е загубил в самия себе си.
Обезличава ли се в личния си живот актьорът след дълги години на сцената?
Той извън сцената не трябва да бъде кой знае колко забележим. Естествено би било да е социално и обществено ангажиран. Но пък на всяка крачка да бъде разпознаваем не е задължително.
Налагало ли Ви се е да правите компромиси в професията?
Мисля, че на всеки му се е налагало и му се налага. Важното компромисът да е малък.
Тук ли е бай Ганьо?
Той никога не си е отивал, винаги е тук и е част от всички ни. Той ще остане вечно жив и ако всеки погледне в себе си, ще го открие, колкото и да не му е приятно да си признае. Всеки един от нас носи малка частица от него - с плюсовете и минусите. В това е силата на текста, на големият автор, който познава много добре характера на българина и е направил много точна преценка. Всичко това не е плод на някаква художествена измислица, а на добри наблюдения. Затова и героят е жив.
Играл сте на много места в България и в чужбина – как реагира публиката там и тук?
Аз деля театъра на два вида - вълнуващ и не толкова. Ако има вълнуващ театър, публиката независимо дали ще е в България или в чужбина, тя ще изпита емоции. Ако театърът е невълнуващ, то той няма да въздейства нито на тукашната, нито на тамошната публика.
Трудно ли е да посочите любимата си роля?
О, да – това е изключително трудено. Това е все едно някой да каже кой от петте пръста му е любим. Е, да – може и да има някои роли, но когато един актьор е изиграл много, е трудно. Както е в моя случай – 50-60 театрални и 60-70 роли в киното. Не е лесно да отличиш само една, като имаш около 130 роли. Как да кажеш - ето тази е – ами другите? Всичките си роли харесвам и не се отказвам от нито една. Например в киното, когато се гледаш, е по-различно. Защото в театъра можеш да коригираш нещо, но в кино всичко е запечатано. Понякога, когато се гледам, улавям някои моменти, за които си казвам, че съм могъл да направя нещо друго, по-различно. В крайна сметка се сещам, че това е картина на моментното ми усещане, снимка на един етап от моето развитие и аз съм бил честен спрямо момента. Давам пример, кой иска да се върне в ІV клас да си оправи оценката по математика от 5.24 на 5.71.
Коя е любимата Ви награда?
Признанието на зрителите. Тя е най-голямата – аплодисментите, цветята и окуражаващите подвиквания. Най-непринудените награди са ми най-скъпи. Българският туристически съюз ми връчи такава на едно представление на „Бай Ганьо”. На сцената на народния театър изведнъж се качи господин на преклонна възраст, с него бяха още две госпожи също на възраст. Те носеха със себе си торбички, сувенири и значки. Накичиха с тях цялата трупа, след което господинът прочете поздравителен адрес. Той заяви, че българският туристически съюз награждава Николай Урумов със златен орден „Алеко Константинов“ за прекрасното му изпълнение на вечния Алеков герой. Ето това беше много мило, наистина трогателно. Тук вече няма лобита, няма групи, които харесват този вид театър или пък харесват това или онова. Това са хора, спонтанно решили нещо някъде.
Сещам се и за друга такава награда. Миналата година бях трогнат, че общинският съвет в град Каварна – моят роден град, по предложение на кмета Цонко Цонев ме обяви за почетен гражданин.
Това бяха два незабравими момента. Има и още, те са естествени. Аз имам няколко „Аскер”-а и номинации за „Икар”. Имам и международни награди - 16 от различни краища на света. Естествено, че ги ценя и уважавам мнението на колегите, които така са преценили. Но другите са милите, те са трогателните, неочакваните, неподправените.
Младата публика сякаш не знае пътя към театралната зала?
Ами този въпрос сигурно трябва да се зададе на учителите и родителите.
В другите държави изкуството се приема по различен начин и се финансира адекватно. Нужно ли е ново отношение към изкуството в България?
Според мен, трябва да има някаква стратегия и общо взето може би е добре културата да бъде приоритет.
Удобен ли билетният принцип на доходи за българския театър?
Не. Смятам, че този принцип може да бъде един стимул за качествена работа.
А какво мислите за съвременните български сериали?
Какво трябва да мисля? Аз не съм ги гледал всичките, затова не мога да направя анализ на явлението български сериал. По-скоро виждам реакциите на хората, които ги харесват и гледат.
Бихте ли се включил в такава продукция?
Ако има интересен проект, който да ме провокира достатъчно, бих се включил. Но не на всяка цена.
Ще се възроди ли българското кино?
Многото сериали са база за това да се създават кадри. Надявам се, че тази база ще даде и следващите лица, които да продължат възраждането на българското кино. Въпросът отново е в национална стратегия и финансиране.
Трудно ли се играе моноспектакъл?
Да. Тази трудност не идва толкова, защото си сам, както се говори в повечето случаи. Да – и това го има. Но по принцип моноспектакълът има изповедална форма. Всяка една изповед предполага разголване. А всяко разголване на душата предполага уязвимост. Но когато го правиш искрено и без каквото и да е прикриване, зрителят го оценява. Трябва да си естествен и да показваш чувствата си. Моноспектакълът се прави само, когато имаш позиция. Той не се прави просто ей така, защото искам да си направя моноспектакъл или защото директорът е наредил, или си разпределен някъде.
Каква е тя при „Лалугер”?
Тя е за тези - изчезващите. Сблъсъкът между два свята. Единият, в който буквичката м значи мама и другият, в който значи Мак Доналдс.
„Лалугерът“ е с награди за комедиен спектакъл. Представление-симбиоза ли е това?
Не, такъв е животът. Вървят ръка за ръка и едното, и другото – и веселото, забавното, тъжното, сълзите. Малкият човек ни повежда по неговия път, той е тръгнал отдалече – от онази малка гара Кардам с пътнически влак и водейки ни по този път, стигайки до София, открива на финала друг път. Това е пътят към звездите – оня, звездният път, който продължава като проекция от мястото, където стои нагоре, заедно с кучето Мики.
Лалугерът малкият човек ли е, с какво е той ценен?
Това е малкият човек в голямото пространство.
А ще бъде ли спасен?
„Спасение дебне от всякъде“, както се казва в един филм с мое участие.
