От средство за оцеляване до елитен спорт е вековният път, извървял ловът. За историята и днешния ден на авджиите от Северозапада разказва поредната книга на журналиста Любомир Йорданов. Премиерата на сборника беше в ловната хижа край ломското село Мокреш в компанията на колоритните мъже от първа ловна дружинка. В района с пушка на рамо е обикалял Радичков, тук е бил и Дончо Цончев, а шефът на БНБ Иван Искров, бившият правосъден министър Антон Станков и професор Нино Нинов – ректор на Лесотехническия университет стават част от елитната дружинка поне веднъж в месеца.
На една маса след лов в хижата сядат бившият областен управител Тодор Върбанов, кардиологът д-р Васил Милутинов, шефът на сметната палата Георги Марков, заедно със сина и внука си. Ръководител на дружинката е кметът на Мокреш Огнян Ефремов.
Душите на всички се разтварят, масите са отрупани, скарите пушат - всички разгръщат малката зелена книга и търсят откъсите, където са описани подвизите им.
Любомир Йорданов е хроникьорът на групата. Идеята му да напише книгата се родила постепенно при срещите с интересните хора, със старите ловци. А разказите на авджиите са неизчерпаем източник на мъдрости. Всяка история, колкото и да е преувеличена, носи свое послание.
Любомир Йорданов е събрал в близо 300 страници историята на лова, ловците и рецепти за приготвяне на типични ястия от дивеч.
Любомир Йорданов: Ловецът не е убиец на животни
Откога се запали по лова?
Сигурно беше преди 10 години, просто съвсем случайно стана. Никога не съм вярвал, че ще стана ловец. Заведоха ме на лов и ми хареса. Преди това съм бил турист, но любителят на природата минава през нея, да ме прощават туристите. Ловецът стои в нея и се „разтваря”, става част от дърветата, тревата, животните, слуша вятъра, чува храстите как говорят и се „разтапя” във всичко това, страхотно е.
Научи ли вече някои тънкости?
Десет години е малко, за да овладее човек всички тънкости, но общо взето научаваш къде минават животните, обучаваш се как да търсиш следите им, как да ги откриваш и най-вече - научаваш се да уважаваш природата и обитателите й, защото ловецът не е убиец на животни, както много хора смятат: ловецът е човек, който се грижи за природата, за животните, храни ги. Помня думите на един стар авджия от село Соточино – дядо Цеко Паздерката, че ловецът е като градинаря – за да отскубнеш едно цвете от градината, трябва да посадиш две. Ако ловецът не се грижи за птиците и животните, те ще свършат, така че той не убива, а отстрелът става по план и само тогава, когато има достатъчно.
Коя е била най-опасната ситуация, в която си попадал по време на лов?
Най-опасната ситуация е свързана не с животни, а с хора – те са по-опасни от животните. Беше по време на лов на диви свине и една група хора употребиха сериозно количество алкохол – нещо, което винаги е било забранено, но сега е категорично забранено. При поредната гонка тръгнахме с един джип, за да разставим засадите за диви свине и в момента, в който с моя приятел д-р Милутинов слизахме от джипа, за да вземем местата си на засадите, тези хора изстреляха един патрон с пушката и пробиха покрива на возилото на сантиметри от главите ни. Това е просто страшно и не бива да става, по време на лов не трябва да се употребява алкохол. Ловците обичат алкохола, но той е след лова.
Разкажи сега за книгата. Какви истории има в нея, в какъв период са писани?
Книгата за лова се роди като втори том на произведението за рибарите. За тях написах, защото съм ломчанин, защото дедите ми са рибари и защото като журналист, обикаляйки крайдунавските села и градове, видях възрастни хора, които пазят всички тайни и знания на този занаят – дунавският риболов, отиват си от тоя свят и остават все по-малко. Затова реших да я напиша. После се захванах с лова и лека-полека събрах очерци и дописки, които реших, че е хубаво да се направят най-вече защото, ровейки се из архивите и говорейки със стари ловци, установих, че ловното движение не е това, което е било. То е възникнало като движение за опазване на природата, грижа за животните и птиците, най-вече за спортното и стрелковото възпитание на младото поколение. След Освобождението България е имала нужда да възпита своите млади хора в уважение към природата и към отечеството и към воинските умения, но ловът е бил част от това. Особено след 30-те години на миналия век, ловът става една от най-мощните - както днес ги наричаме - неправителствени организации. За съжаление това днес е загубено и аз мисля, че има много неща в лова, които трябва да се възвръщат, като влиянието на ловната общност в обществото ни и като грижата за природата и за дивите животни. Затова написах тази книга, а и защото срещнах много интересни хора и реших, че е хубаво да бъдат описани и да останат за поколенията с техните морални ценности, с тяхното уважение към природата, към животните, към другарството. Днес съм в Мокреш, защото тук горе-долу стана готова структурата на тази книга. На едно събиране за 90-годишнината на един стар ловец – бай Любен Кирин, лека му пръст, първо се разказваха ловни случки, след това спомени за ловното движение и след това един страхотен кулинар – Бранимир Видин, който е надзирател на вълчедръмския район – включително и на Мокреш, донесе ловни гозби, приготвени по страхотен начин. И аз реших, че е хубаво всичко това да се опише: историята на ловното движение, очерци за ловци и дружинки, весели истории и кулинарни рецепти.
Коя ти е любимата рецепта?
Те са много, но това, което в ловната хижа на Мокреш съм опитал и видял и което го препоръчвам на всички, е агне по ловджийски. То може да бъде и диво прасе: едно диво прасе, за предпочитане малко – около 70-80-килограмово, след отстрела се почиства и приготвя за пълнене. Пълни се с фазани, а фазаните се пълнят с пъдпъдъци, пъдпъдъците - с дробине. Всичко това се слага в пещта в ловната хижа – на Вълчедръм има страхотна пещ, приготвя се като мозък, накрая се показва, за да го видят какво е и след това всичкото месо се накъсва и се смесва. Трябва да ви кажа, че е уникално.
Журналист с пушка не е ли опасно?
Ами… Най-опасното нещо според мен е жена с пушка, вероятно след това е журналист с пушка.
