Цветана Иванова е родена във Враца. Завършила е социална психология в ЮЗУ „Неофит Рилски” в Благоевград. Работи с деца и възрастни. Провежда психологически консултации, работи по проекти, води тиймбилдинги.
Безплатен консултант към Младежкия информационно-консултантски център в Младежки дом във Враца. Сътрудничи с училища и дава групови консултации по различни актуални теми. Има собствен кабинет за психологическо консултиране във Враца.
Госпожо Иванова, как се справят децата и младежите с напрежението днес?
Младите се справят доста трудно днес, с цената на много притеснения, несигурност и напрежение. Бих казала, че е необходимо и повече постоянство. Аз много често съм го казвала, държавата отсъства като правила, норми, ценности и справедливост. Това води до огромна несигурност и безверие у хората.
Какво е депресията?
Не се ли чувстваш сигурен – ти си притеснен, а едно постоянно притеснение води до непрекъснато напрежение. Ако то продължи дълго време, прераства в тревожно разстройство. Това е постоянната напрегнатост под лъжичката в слънчевия сплит и неизчезващата мисъл у човек, как ще се справи, това, че може да му се случи нещо лошо. Ако продължи твърде дълго време се стига до депресия, защото продължителното напрежение изтощава. Депресията вече е липса на енергия. При нея си изтощен, нямаш сили, оттук и желание за нищо. Усеща се една безнадежност, апатия, липса на смисъл и желание за живот. Тежката депресия е с по-сериозна симптоматика – стига се до там човекът да не може и да не желае да стане от леглото. Тогава вече се налага лечение от специалист.
Какво трябва да направи един млад човек в такъв случай?
Хубаво е човек да споделя тези си усещания. Не трябва да се притеснява и срамува. Ако вкъщи не е удачно или няма с кого, защото всички са много забързани и изнервени, нека се обърне към психолог.
Има ли чуваемост в семействата?
В много домове не се говори - влиза се, излиза се, разминава се, игнорира се, нервничи се и там не можеш да споделиш. Няма го разбирането, няма го изслушването вкъщи, смея да твърдя напълно отговорно. Това с течение на времето води до затваряне и потискане – и то не само при младите, а при всички като цяло. Обикновено бързаме, казваме дежурното „Как беше днес”. Но децата отчитат, че докато го казваш, ти не ги слушаш. И те също отвръщат с дежурната реплика. Но по-дълбоко, навътре в душата на подрастващия не се влиза и така той свиква. Последното място, където търси помощ детето, това е домът. Има и изключения разбира се и те са хубавите. Обаче детето по презумпция смята, че трябва да се оправя и че ще намери само своя начин. Много често едно такова натрупване на проблеми, неразбиране, незнаене как да постъпи, води до тревожно разстройство, несигурност, които прерастват в лека депресия. Когато човек вече е в такова състояние, е по-лабилен и по-склонен да предприема някакви опасни стъпки.
Как да разберем, че някой се готви да посегне на живота си?
По отношение на самоубийците – те често предупреждават. Но това го знаят само най-близките им и не винаги са склонни да кажат, че е имало такива заплахи. Това е така, защото самите те винаги се чувстват виновни. В никакъв случай не искам да обвинявам тези родители, дори не искам да оставят вина, защото тя е тежкото бреме. Искам да кажа, че когато има предупреждение за посягане на собствения живот, това е краен вик „Обърнете ми внимание, не се чувствам разбран”.
Има ли други сигнали преди голямото предупреждение?
В някои случаи има унилост, апатия, това са предвестници на депресията. Забелязва се и в погледа на човека. Има различни типове хора – по-отворени и по-затворени. Ако един човек е бил по-общителен, обичащ компаниите, отворен към живота и в един момент започне да се затваря, да страни, да не иска да се вижда с приятелите си, да не дава обяснение, значи има проблем. Ако този тип поведение продължи повече от дни, седмици, прераства в другото състояние. Може ли някой да забележи проблема извън семейната среда, например в училище?
Да, разбира се. Ако има съзнателни учители, те алармират. Казват първо на педагогическия съветник, а те търсят адекватна помощ. Преди време ми сигнализираха за дете, което иска да се самоубие. Обади ми се заместник-директорката. Има чуваемост. Свързах се с родителите на момичето, които бяха сериозно притеснени. Работихме с детето и с тях дълго време. Изровихме причините. Те бяха свързани с предателство от приятелския кръг и неразбиране от всички значими за него хора. Детето слушаше и музика, която го провокираше към затваряне и тъжни чувства и мисли. В младежка възраст приятелския кръг е много важен. Когато се чувстваш предаден, това много обижда и наранява младежите и девойките.Те не са толкова зрели, трудно приемат предателството и някои неразбирателства в общуването. В такива случаи музиката може също да усложни нещата, да провокира към по-крайни действия.
Страхуват ли се хората да ходят при психолог?
Искам да кажа, че хората, които осъзнават, че имат нужда от помощ, защото имат психологически проблем, не са болни. Тези хора не са луди. Много често те се страхуват, защото усещанията за това, което се случва в тях и с тях, са плашещи. Те се притесняват да не са минали границата, да не полудеят и не търсят помощ, за да си спестят това някой да не им каже, че са луди. Тези, които не осъзнават, че имат нужда от помощ, всъщност имат нужда от по-сериозна лекарска намеса и то от психиатър. При по-сериозните психически проблеми се бяга от реалността, като защитен механизъм. Да потърсиш помощ не е слабост, понякога просто не можеш да се справиш сам, дори се изисква сила.
В тийнейджърската възраст хората често се влюбват, но и често се разлюбват. Разделите се приемат тежко. Как да се справи едно момче или момиче, което се е разделило с половинката си?
Много е трудно и тежко чувството след раздяла, за всички ни, не само за младите. Нека да знаят, че болката не винаги е нещо отрицателно. Когато боли израстваме духовно, учим уроци. Животът не е низ само от хубави преживявания. Както има ден и нощ, не е само светло.
Боли по много причини и хората приемат по различен начин раздялата. Организмът ни преживява всяка раздяла, като малка смърт. Всяка една раздяла е край на нещо, но и начало за друго. За това толкова много страдаме. Нека хората да знаят, че не се умира от раздяла, колкото и да боли. Не се умира от това, освен ако човек не го пожелае. И тогава той иска да покаже на другия „Виж сега какво ще направя, щом не ти пука за мен!”. Не можем да наказваме другите. Да, ще им стане болно, виновно, но не това е начинът. Хубаво е да говорим, споделяме, а понякога просто трябва да продължим.
Какво ще кажете, за младите, които не могат да си намерят дълго работа? За тези, които се чувстват отговорни и виновни, че са безработни? Това води ли до по-тежки състояния?
Разбира се, че води. Има една пирамида на известен психолог - Маслоу. В основата й са жизненоважните потребности – храна, сигурност, обич, секс. Когато там нещо не е задоволено, колкото и да градиш нагоре и да се развиваш, основата е подкопана и надграждането ще се срути. Държавата ни в момента е някакъв абсурд, който лишава обикновения човек от сигурност. За младите е още по-тежко, защото и ценностите са размити и те не знаят към какво да се стремят. Тези, които имат цел, напускат родината. Но тръгнахме от там, че тази липса на сигурност е нещо много коварно. Ако си отговорен човек, няма как да си спокоен, като знаеш, че няма как да си платиш сметките, да си подсигуриш жизненоважните храна, вода, ток. Тогава не можеш да мислиш за някакво самоусъвършенстване и самоактуализация. Ако тази ситуация се проточи във времето, от напрежението след време идва и депресията. Нека хората да не се отчайват, да продължават да търсят работа и да са положително настроени, за да успяват. Психологът може да помогне при подготовката за интервю - да усъвършенствате стила на говорене, обличане, държание, с което да се увеличат шансовете за постъпване на работа. Дори и във Враца да не се получи, България не е голяма и особено на младите не им пречи да започнат да градят на друго място. Не трябва да се стига до там човек да няма желанието да се бори. Не трябва да се стига до апатия. Търсиш ли, намираш начин, ако ли пък си се отказал, вече си намираш причина.
Стои ли още въпросът за агресията сред децата? Откъде идва и как може да се реши проблемът?
Агресията сред децата дори нараства. Подходът за намаляването й трябва да бъде комплексен. Смятам, че за по-голямата част от него се говори много. Искам да допълня към всичко, което вече е изговорено и изписано, едно нещо. Много от храните и напитките са пълни с всевъзможни добавки. Доказано е, че дори половината Е-та и оцветители напрягат нервната система и водят до хиперактивност и агресия. Децата дори пият енергийни напитки, което не трябва да се случва. Така че освен всички други неща, на които родителите трябва да обърнат внимание, е и това с какво се хранят децата им, когато са на училище. Да прочетат за аспартама и консервантите и какво е тяхното влияние върху мозъка и нервната система.
И за финал, бих искала да кажа, че е важен и личният пример, който даваме. Децата копират моделите на поведение, които виждат, а не това, което им се говори.
