Прочутите Белоградчишки скали са привличали вниманието на стари и млади открай време и за тях се разказват чудни легенди. Една от най-разпространените е за двете забележителни фигури: "Монахът" и "Монахинята".
Имало някога между Белоградчишките скали два манастира - мъжки и девически. Между калугерките живяла необикновена хубавица - сестра Витиния. Тя била родена някъде в пазвите на връх Миджур, близо край село Горни Лом. Казвала се Вита. Раснала Вита и хубавеела, красотата й била толкова голяма, че ако хората не познавали родителите й, могли да помислят, че е родена и излязла из някое чудодейно самодивско свърталище.
Красивата овчарка често срещала в планината левент овчар. Той бил надарен с голяма дарба - свирел ненадминато с кавал. Слушала Вита свирнята на овчаря и в сърцето й се раждала голяма обич. Обикнал я и овчарят и по цял ден свирел след стадото си, а Вита го слушала затихнала и омаяна от свирнята.
Веднъж при родителите на Вита пристигнал стар калугер и смаян от нейната прелест, казал на майка й:
- Дъще, тази хубост не води на добро. Скрийте я, запазете я от зли очи и от кървави сълзи. Само манастирът може да запази чедото ви. Оставите ли я на свобода, ще се загуби и вас ще почерни. Уплашили се простите хорица от тия думи на калугера. Откъснали Вита от планинските простори и я дали в девическия манастир.
Дни и нощи, седмици и месеци плачела неутешимо младата послушница в тъмната си самотна килия. Игуменката, прекръстила я Витиния, отначало дълго я увещавала, а после започнала да я заплашва с "боже наказание", ако не приеме калугерството.
Веднъж на манастирския празник "Благовещение" затворената в килията си Вита чула тъжна, протяжна свирня на кавал. Тя изскочила навън. Видели се с любимия овчар. Притичала старата игуменка, хванала за ръка Вита и я помъкнала към килията й. Отново потекли буйни сълзи из красивите очи на младата послушница.
Колко време минало, колко дни и нощи изтекли в безутешен плач, никой не помни. Но една нощ Вита чула тъжна, далечна свирня на кавал. Идела откъм върха, където бил мъжкият манастир. Всяка вечер, тя слушала и дочаквала изгрева на слънцето.
Една нощ излязла страшна буря. Вита стояла на отвореното прозорче на килията и чула името си - бил гласът на овчаря, който отскоро станал послушник в мъжкия манастир. От тая нощ се заредили потайни срещи между двамата влюбени. Вита се оживила, развеселила се и калугерките решили, че тя вече се е примирила със съдбата си и е готова да приеме монашеството.
Минало почти година. Но неочаквано послушницата Витиния пак се затворила в килията си и не излизала оттам. Другите помислили, че е болна и я оставили. Но сякаш гръм паднал върху манастира и зашеметил калугерките - от килията на Витиния долетял детски плач. Игуменката, бясна от ярост, извикала:
- Да се прогони от нашия дом блудницата! Да се накаже жестоко, да се изгори детето й, то хвърля срам върху благочестивия ни живот!
Скоро се събрали и стареите на мъжкия манастир и заедно решили да се изгони послушницата Витиния от манастира заедно с детето си. А тежко било тогава времето за изгонените от манастира, никой не ги поглеждал. Като прокажени трябвало да живеят в пещери и гори далеч от хората.
Молила се Витиния, плакала, искала да я оставят в килията с детето й, защото навън ранната пролет държала още сняг по планинските усои. Ала калугерките били неумолими, изгонили я с проклятие. Монасите се върнали в своя манастир на отвъдния връх, отдето калугерите гледали отдалечаващата се Витиния, притиснала дете до гърдите си. Гледал я и нейният любим и се чудел как да й помогне. И в миг станало чудо, земята се разтресла и с грохот се съборил женският манастир, като затрупал всичко живо вътре. Вкаменила се и молещата за милост Витиния с детето си. Ужас вкаменил и хукналите да бягат монаси. Вкаменен пред манастирската врата останал монах Лука - любимият на Витиния.
Стоят и до днес останките на срутения метох, вкаменените монаси и над всичко - Витиния и Лука - два вечни символа на непобедимото любовно чувство, на дълбоката, сърдечна човешка обич...
