В Културен център „Йордан Радичков“ – Берковица беше представена книгата „Индианеца, който ми изпи динята“ с автор Петър Марчев, който класифицира произведението си като „романоид за мързеланковци“. Тази година книгата беше удостоена с наградата на журито „Свирепо настроение“ на шестото издание на Националната литературна награда „Йордан Радичков“.
Събитието уважи кмета на Община Берковица г-н Радослав Найденов, който връчи отличието на автора и поздрави всички присъстващи.
Сред гостите на мероприятието беше швейцарският кинорежисьор Габриел Тежедор и неговият екип, който снимаше документален филм за писателя.
Петър Марчев е белетрист, журналист и кинорежисьор, като творчеството му е отличавано с наши и международни отличия. Роден е през 1960 година, живее и твори в Града на розите - Казанлък. По образование е инженер-химик, но вече 36 години работи като журналист. Автор е на 13 книги с белетристика, публицистика и рок-поезия. Сред тях е първата му книга "Цигански роман", която е отличена с Голямата награда за дебют "Южна пролет". Публикуваният през 2007 година "Идеалният роман или Невероятните приключения на д-р Охниминчев" печели Наградата за най-добър роман в конкурса "Фантастика през 100 очи" на издателство "Аргус". Сценарият „Оловният цепелин“ печели Голямата награда в сценарийния конкурс на Международния кинофестивал в Киев. През 2021 г. Петър Марчев става лауреат на наградата „Чудомир“ за къс хумористичен разказ. В превъплъщението си на журналист, той печели Голямата награда за разследваща журналистика "Джеймс Баучър 2010" на Ирландското посолство. Киното е третото амплоа, третото поприще на писателя – специализирал е кинорежисура в НАТФИЗ при проф. Светослав Овчаров и снима филми. Автор е на 7 документални и на пълнометражния игрален филм „Апокалипсис до поискване“.
В рецензията за книгата „Заглавията на нашия живот“ председателят на журито г-н Митко Новков споделя:
„…Петър Марчев взема култови, както бихме казали днес, заглавия на книги – повечето от младостта ни, но не само, и през тях разказва живота си, а всъщност живота НИ - такъв, какъвто ни е сполетявал през годините. Такъв, какъвто е бил – без украшения и финтифлюшки, но с чувство за хумор и с една снизходителна интонация, която ни кара и ние самите да се умиляваме. За себе си да се умиляваме. Но – умилени, внезапно ни цапардосва той, и ни пада ченето, и ни изскачат свитки. Прочее, тъкмо това стана причината да бъде фаворит неговият „романоид“ за наградата „Свирепо настроение“: цапва ни той все едно играе на „бъз“ с нас, обръщаме се ние първоначално някак ядосани, но после ни минава и се разсмиваме. С глас се разсмиваме също както Йордан Радичков вероятно с глас се е смял, когато е писал вълшебните си разкази за тенците, верблюдите и Черказки. А после сам се умилявал, като се е сещал за духовата музика, гимназията в Берковица и врабчетата, дето по северозападному им викаме дживгари. Та тъй и с „Индианеца“ на Петър Марчев: и той като дживгар прелита ту тук, ту там, за да ни покаже живота такъв, какъвто е и да ни заръча да му се радваме. Защото настроението може и да е свирепо, но пък животът трябва да е радостен. По радичковски радостен… И не само по радичковски – по чудомировски също…“
